Читать «Обичай само веднъж» онлайн - страница 23

— Коя сте вие? — попита той с прегракнал шепот.

— Реджина Аштън.

— Аштън? — той се намръщи замислено. — Това не е ли фамилното име на граф Пенуич?

— Ами да! Познавате ли го?

— Не. Той притежава парче земя, което граничи с моите земи. Няколко години се опитвах да го купя, но надутият… той даже не отговори на запитванията ми. Вие не сте му роднина, нали?

— За нещастие съм. Но връзката е доста далечна.

Никълъс се засмя.

— Повечето дами не биха считали роднинската връзка с един граф за нещастие.

— Така ли? Тогава те не се познават със сегашния граф Пенуич. Щастлива съм да кажа, че не съм го виждала от много години, но не вярвам да се е променил много. Той наистина е един надут…

Тогава кои са родителите ви?

— Сираче съм, сър.

— Съжалявам!

— Аз също. Но по линията на майка си имам любящо семейство, което се погрижи за възпитанието ми. А сега вие трябва да ми кажете кой сте.

— Никълъс Идън.

— Четвъртият виконт Монтиът? О, Боже! Чувала съм за вас.

— Скандални лъжи, уверявам ви!

— Съмнявам се. — Тя се ухили насреща му. — Но не бива да се боите, че си мисля нещо лошо за вас. В края на краищата, в това отношение никой не е толкова лош, колкото Тони или брат му Джеймс, но аз обичам много и двамата.

— Двамата? Тони и Джеймс Малори? — Той бе просто поразен. — Велики Боже! Нали не искате да кажете, че сте любовница и на Джеймс Малори?

За момент очите й се разшириха. Тя прехапа устни до болка, но това не помогна. Въпреки желанието си Реджи избухна в неудържим смях.

— Не виждам нищо смешно — каза студено Никълъс.

— Но то си е смешно, уверявам ви! Боях се да не си помислите, че Тони и аз… О, това е знаменито! Трябва да кажа на Тони… Не, по-добре да не му казвам. Той няма да го намери за смешно. Вие, мъжете, сте толкова тъпи понякога! — Тя въздъхна. — Знаете ли, той ми е вуйчо.

— Или предпочитате да го наричате така.

Тя се разсмя отново.

— Не ми вярвате, нали?

— Скъпа госпожице Аштън…

— Лейди Аштън — поправи го тя.

— Много добре…, лейди Аштън. Искам да знаете, че синът на Джейсън Малори, Дерек Малори, е един от най-близките ми приятели…

— Зная.

— Наистина ли?

— Да, фактически вашият най-добър приятел. Тръгнали сте заедно на училище, макар той да е завършил няколко години след вас. Вие сте го харесвали, а другите — не. Той ви обикнал заради това. Аз също ви обичах за това, че сте се сприятелили с него, макар че бях само на единайсет години, когато той ми разказа всичко, и че не бях ви срещала. Как мислите, къде съм чула за вас, лорд Монтиът? Когато си идваше през ваканциите вкъщи, братовчедът Дерек не спираше да разказва за вас.

— Тогава защо не е споменавал никога за вас? — остро попита Никълъс.

— Защо да говори за мен? Сигурна съм, че вие двамата сте имали по-интересни теми за разговор от децата на двете семейства.

Никълъс се намръщи.

— Може и са си съчинявате всичко това.

— Възможно е, разбира се. — Тя не се опита да го разубеждава.

В очите й блесна смях. Проклятие, колко е хубава!

— На колко сте години?

— Значи вече не се сърдите.

— Кога съм се сърдил?

— О, и как още. — Реджи се усмихна. — Само не мога да разбера защо. Аз съм тази, която трябва да се сърди. И съм на деветнайсет, ако държите да знаете, макар че не биваше да питате.