Читать «Обичай само веднъж» онлайн - страница 136

— Писмото не е същото като да видят с очите си колко съм щастлива. Те се тревожат за мен, Никълъс. Искам да знаят, че най-после всичко е наред.

— Значи ще трябва да изтърпя още един ден. — Той пак въздъхна.

— Не се ли сърдиш?

— Не смея да ти се сърдя, любов моя. — Каза го толкова сериозно, че тя се намръщи объркана. — Защото веднага ми се разсърдваш.

Никълъс й се усмихна, потупа я по гърба и я поведе към стълбата.

— Ела с мен за малко. Ти ми напомни, че и аз имам семейни дела, за които трябва да се погрижа.

Той хвана Мириам точно когато тръгваше за сутрешната си езда, отложена заради заминаването на гостите.

— Искам да ви кажа една дума, мадам. В библиотеката, ако обичате.

Мириам понечи да каже, че е заета, но премисли. Казаното не търпеше възражения. Слязоха по стълбите, без да продумат.

— Надявам се, че няма да се бавим — каза тя, когато той затвори вратата на библиотеката.

— Няма. Седни, Мириам.

Тя се намръщи.

— Винаги си ме наричал само „майко“.

Никълъс наблюдаваше студения блясък в кафявите й очи. Той се явяваше винаги, когато оставаха насаме. Тази жена наистина го мразеше. Нищо не можеше да промени това.

— Представи си, — каза той — за една нощ две сестри си размениха местата. — Лицето й побеля. — Предполагам, че не си имала случай да говориш с Ели тази сутрин, нали?

— Тя ти каза?!

— Нали ми предложи да попитам всяка от жените тук дали не ми е майка? — Той не можа да й спести убождането.

— Не си го направил!

— Не, Мириам, не го направих. Ти отвори раната, а жена ми я излекува. Тя накара Ели да се изповяда. Сега най-после знам всичко и искам да ти кажа, Мириам, че ми е жал за всичко, което си изстрадала и те разбирам напълно.

— Да не си посмял да ме съжаляваш! — извика тя смаяно.

— Както искаш — отговори напрегнато той. Вече не се притесняваше от решението, което бе взел през нощта. — Поканих те тук, за да те информирам, че вече не е желателно да живееш в Силвърли. Намери си къща някъде по-далеч оттук. Ще ти я купя. Баща ми ти остави скромен приход. И аз ще добавя нещо. Не ти дължа нищо повече.

— Опитваш се да ме подкупиш? — изръмжа тя.

— Не, Мириам — каза той, уморен от всичко това. — Ако искаш да кажеш на света, че не си ти тази, която е дала наследника на съпруга си, направи го. Жена ми знае и не се безпокои от това. За мен само това има значение.

— Наистина имаш намерение да го направиш, нали?

— Да.

— Негодник! — каза тя, вбесена. — Мислиш, че всичко е в ръцете ти, нали? Почакай някоя и друга година и твоята скъпоценна жена ще те намрази — точно както аз намразих баща ти.

— Тя не е като теб, Мириам — усмихна се той.

— Винаги съм мразила Силвърли — каза тя троснато. — Живях тук само за да те държа настрана.

— Зная, Мириам — каза тихо той.

— Няма да остана тук ден повече — върна му тя. — И можеш да бъдеш сигурен, че ще си намеря не къща, а дворец!

Тя излезе от стаята, а Никълъс въздъхна дълбоко, доволен, че е останал сам. Би дал цяло състояние, за да си върне дома и да го освободи от горчивината на Мириам.