Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 122
Джоана Линдзи
Девлин стисна челюст и трепна от болка. А може би
А също и безумна наглост. Да стои и да се смее, когато срещу него е насочен пистолет! Ако не бях все още толкова ядосан от случилото се, мислеше си Девлин, вероятно щях да се възхитя на смелостта му.
Преди да си тръгне, Макдуъл дори бе имал дързостта да се пошегува с него.
— Разбирате ли се поне от време на време с девойчето, човече, или се карате непрекъснато?
Девлин беше свил рамене.
— Започвам да се убеждавам, че на нея просто й харесва да се кара. Ти не установи ли същото?
— Естествено, но въпросът е дали и на теб ти харесва?
— Не бих казал.
— В такъв случай защо искаш да се ожениш за нея? — бе попитал тогава Локлан.
Чудесен въпрос. Девлин просто се бе усмихнал, защото счете, че за шотландеца това е достатъчно добър отговор.
После поведе конете на разбойниците със себе си — беше решен да стори всичко възможно
Но въпросът на шотландеца се беше загнездил в главата на Девлин и през цялото това време не го бе оставил на мира. Защо действително искаше да се ожени за нея, като оставим настрана, че бе длъжен да го стори? А той наистина искаше. След ужасяващия страх и ярост, които бе изпитал, когато му я отнеха, вече не можеше да го отрича. Искаше я за своя съпруга. Искаше да притежава над нея властта, която бракът предоставя на мъжа в семейството. Искаше я в своя дом. Искаше да бъде близо до него. Искаше всеки един миг да знае къде е тя и какво прави. Искаше я в леглото си, макар че никога нямаше да я има, ако самата Мегън не го пожелаеше.
Искаше тя да го обича.
Господи, беше се влюбил в Мегън Пенуърти!
Как, по дяволите, бе допуснал това да се случи? Нищо чудно, че настроението му беше толкова отвратително. Да обичаш жена като Мегън означаваше да разбиеш сърцето си и да загубиш разсъдъка си. Да, тя беше красива. Трябваше да й се отдаде дължимото. Но единственото хубаво нещо, което можеше да се каже за сприхавия й нрав бе това, че й минаваше бързо. Вярно, че често избухваше, но гневът й не траеше дълго. И защо ли да трае, когато все се намираше нещо ново, което да я накара да побеснее пак?
Сигурно бе полудял. Не, вероятно просто се опитваше по някакъв начин да оправдае нагона си, нищо повече. Вярно, все още я желаеше. Но може би трябваше само да се отбие при своята любовница, за да изразходва обзелата го страст — така чувствата му към Мегън със сигурност щяха да охладнеят. Най-малкото, щеше да престане да изпада в ярост всеки път, когато я видеше, да й позволява да го докарва до умопомрачение, да мисли за нея непрекъснато… да я желае толкова силно.