Читать «Кид» онлайн - страница 22

— Те не разбраха.

— Защото имаше късмет.

— Аз знам, че трябваше да си отрежа косата, когато тръгнах с бандата. Но… — Как можеше тя да обясни, че отрязването на косата й щеше да бъде като отрязване на последното нещо, което я правеше жена? Тя не можа да го направи. Буут беше прав. Чист късмет си беше, че тя успя да запази тайната си толкова дълго време.

— Какво ще стане сега? — попита тя. — Искам да кажа сега, когато могат да ме разпознаят. — Анабет си представяше, че ще трябва да прекара остатъка от живота си в долината.

— Отиваме в Колорадо.

Очите на Анабет се разшириха. Тя се страхуваше да повярва, че мечтата й в края на краищата щеше да се осъществи.

— Наистина ли? Нали не ме лъжеш, Буут?

Буут сложи ръка на рамото й.

— Не искаш ли да отидем?

— Разбира се, че искам. А ти?

Буут се ухили с чаровната си усмивка.

— Да, Дете.

— Кога?

— Веднага, след като се срещна с бандата за последен път.

Подозренията на Анабет относно намеренията на Ранкин бяха потиснати от вълнението й за предстоящото заминаване в Колорадо. Тя не можеше да спре да мисли за това. Буут изглеждаше ентусиазиран като нея. Единственият облак на хоризонта й беше знанието, че никога нямаше да види Уолф отново.

През този следобед тя изгради могила от камъни върху скалите, която можеше да се види на мили разстояние и щеше да уведоми Уолф, че иска да говори с него. След два дни, докато тя разресваше коня си, той я повика от мястото сред скалите, където се криеше.

— Преследван Елен. Аз съм тук.

Анабет откри Уолф по звука на гласа му и остави животното, за да се присъедини към него.

— Толкова съм щастлива, че дойде! Страхувах се, че няма да успееш, преди да замина за Колорадо.

— Ти напускаш долината?

Анабет кимна утвърдително. Тя се пресегна и взе дланите на Уолф.

— Буут накрая се съгласи да отидем в Колорадо. Ще имаме ранчо там. И аз няма да бъда повече бандит. Ще заживеем като нормални хора, ще имаме приятели и ще посещаваме партита. Аз ще нося рокли и най-после ще стана дама.

— Аз не искам да заминаваш — каза Уолф. Радостта на Анабет секна от резкия му глас.

— Трябва да замина — каза тя. — Има човек, който може да ме разпознае като един от бандитите, които ограбиха дилижанса. Имаше убити и властите ще ме преследват сега. Аз нямам никакъв избор.

— Ти можеш да дойдеш и да живееш с мен в моето село.

Тя повдигна недоверчиво вежди.

— Като твоя приятелка?

— Като моя жена.

— Аз не мога… Аз не… Не, Уолф. Това никога няма да стане.

— Защо не?

Анабет беше пряма.

— Аз не искам да бъда твоя жена.

Клепачите на Уолф се спуснаха и скриха очите му, така че Анабет не можа да види в тях неговата реакция на отхвърленото от нея предложение. Но дланите му болезнено стиснаха нейните.

— Аз никога няма да те забравя, Уолф. Никога. Ти си най-добрият приятел, който някога съм имала.

Уолф стоеше там стоически, докато единствената личност, която някога истински го ценеше като човек, му обясняваше защо не можеше повече да остане част от неговия живот. През ума му премина спомена за първата им среща преди тринадесет години. Това стана в деня, в който той се бори за първи път с Ръмжащата Мечка.