Читать «Мъртвите не дават показания (или Убийство по полски)» онлайн - страница 6

— Не попитахте ли мъжа си защо иска да се свърже с Кочински?

— Не, господине. Нима това е толкова важно? Той все си имаше свои си работи с този Павел. Разни мъжки работи, за които не разговаряше с мен.

Замислих се какво ли имаше пред вид Водницка, като говореше за „мъжките работи“. Може би ставаше дума за срещи на чашка? А може би двамата възрастни мъже са ходили „при мадами“? Усмихнах се вътрешно, понеже такова обяснение ми се виждаше малко вероятно. Госпожа Водницка спомена за този факт твърде спокойно.

— Заспах бързо — продължи тя тихо. — Бях много уморена. Винаги се уморявам в деня, в който пристигат гостите. Той се въртеше и мърмореше нещо под нос… А когато през нощта се събудих, веднага забелязах, че го няма в леглото. Запалих лампата. Не беше в спалнята. Погледнах часовника. Наближаваше три часът. Разтревожих се. Никога не беше ставал през нощта. Изчаках десетина минути. После наметнах пеньоара си и излязох в коридора. Още на стълбите забелязах, че в стаята долу лампата свети. Слязох. И го намерих… мъртъв. Мъртъв… — Жената заплака отново.

Тактично я изчаках да се успокои. Когато престана да плаче, я попитах меко:

— Можете ли да си припомните нещо? Важно е. От момента, в който излязохте от спалнята, до момента, в който открихте покойника, не забелязахте ли нещо, което може да ни заведе до някаква следа?- Нещо странно или дори съвсем обикновено? Просто нещо, за което преди малко не ми споменахте?

— Какво ли бих могла да забележа? Той беше мъртъв…

— Аз самият не знам какво бихте могли да забележите — признах й искрено, — просто ви питам. С надежда, че може би ще си припомните нещо.

Понеже тя мълчеше, подканих я:

— Разкажете, ако обичате, още веднаж какво видяхте, след като излязохте от спалнята.

— Видях светлина. Лампата долу беше запалена.

— Горе в коридора тъмно ли беше?

— Да… Макар че, ах, да, спомням си! Вратата на стаята на моя племенник беше открехната… От нея падаше ивица светлина… Господине! — изведнъж викна тя уплашено. — Господине, това е май че наистина странно! Как мислите?

Разтърках челото си и честно си признах:

— Госпожо Водницка, засега нищо не мисля. Засега просто събирам фактите. Фактите са най-важното нещо.

* * *

Изпих остатъка от кафето, което ми бяха поднесли в голяма фаянсова чаша. Кафето беше силно и веднага ме изправи на крака. Усещането за сънно замайване, което ме измъчваше от мига на събуждането, най-сетне се разнесе и вече усещах, че мога да работя интензивно. Поблагодарих мислено на госпожица Беата, която ни бе предложила кафето по собствена инициатива. Впрочем госпожица Беата се оказа много разумна особа. Тя отговори изчерпателно на всички мои въпроси и нейните показания внесоха доста нови елементи.

Преди всичко в тяхната светлина излизаше, че през нощта никакъв чужд човек не е можел да се вмъкне в къщата. Самата тя вечерта била затворила капаците на прозорците и ги закачила отвътре. Също така старателно затворила предната и кухненската врата, пуснала резетата и сложила веригите. Беата беше готова да се закълне, че когато госпожа Водницка открила трупа и всички били на крак, сама лично проверила дали вратите са затворени. Били затворени. Капаците на прозорците — също.