Читать «Мъртвите не дават показания (или Убийство по полски)» онлайн
Йежи Шеверски
Йежи Шеверски
Мъртвите не дават показания
или Убийство по полски
— Поручик Пьотр Барлич? — Гласът в телефонната слушалка беше ужасно бодър и делови.
Все още не разбирах какво става. Огледах се безпомощно наоколо и разтрих с опакото на ръката още сънените си очи. До мен лежеше Барбара. За щастие жена ми спи дълбоко и пронизителният телефонен звън не беше я събудил.
— Поручик Пьотр Барлич ли е? — Гласът в слушалката започна да проявява признаци на нетърпение.
Нямаше начин. Признах, че аз съм на телефона.
— Чудесно! — зарадва се непознатият. — Исках да ви уведомя, че другарят полковник ви чака в кабинета си.
— Сега веднага ли? — опитах се да се престоря на неимоверно учуден аз.
— Именно — потвърди гласът оттатък. — Вече изпратихме кола за вас. След няколко минути ще бъде пред блока ви.
— Добре — отговорих мрачно и затворих телефона.
После погледнах часовника. Беше три и половина. По това време през юни вече се развиделява, но завесите в спалнята бяха дръпнати и не можех да се порадвам на зората. Измъкнах се от леглото внимателно, за да не събудя Барбара. Не се измих. Винаги съм смятал сутрешния тоалет за свое свято задължение, но въпреки всичко нямам такава закалка, че да се мия и бръсна в три и половина часа сутринта.
Стъпвайки на пръсти, оставих на масичката до спящата Барбара надраскана набързо бележка с обяснения и изпълнен с най-лоши предчувствия, излязох от къщи.
Обещаната кола ме чакаше пред входа. В 3,50 бях в кабинета на шефа. Не знам кога спи нашият началник, но и сега изглеждаше съвсем свеж. Изгледа ме доста скептично със своите сиви, мъдри очи,
— Както виждам, не сте се обръснали, Барлич — отбеляза той заядливо и посегна към полуизпитата чаша кафе.
Не намерих за необходимо да започвам да споря по този въпрос. Би било абсолютно безсмислено. Стария беше великолепен човек, но си имаше една мъничка мания — смяташе, че милиционерският служител трябва да бъде винаги старателно избръснат. Винаги. Независимо от часа и от други обстоятелства. Затова дипломатично премълчах и спокойно го изчаках да продължи.
— Виждате ли — каза той, — имаме такъв случай… Вие ще се заемете с него. Поне засега. Убит е човек…
За това можех и сам да се досетя Нашият отдел се занимава главно с убийства.
— Позволявам си да ви припомня, другарю полковник, че от утре съм в отпуск… Може би…
— А! В отпуск ли сте? — учуди се полковникът, сякаш не беше парафирал собственоръчно преди два дни молбата ми. — Много се радвам. Отдавна ви се полагаше почивка. Ще заминавате ли някъде?
— Да, имам семейна карта за Аугустув признах аз с половин глас. — И багажът ни дори е опакован. Затова…
Полковникът остави чашата с кафето и се загледа в мен.
— Да, трудна работа. Естествено отпуск ви се полага. Но положението е такова, че съм останал съвсем без хора. Всички са решили точно сега и едновременно да почиват! И това е — изсумтя той ядосано. — Наистина нямам хора! — Шефът разпери ръце и ми се усмихна. — Разбира се, ако твърдо настоявате, ще излезете в отпуск от утре. Имате право.
Помислих си със страх какво ли ще трябва да изслушам от жена си, но знаех, че няма твърдо да настоявам. Такова нещо не беше в стила на работата в нашето управление. Затова само въздъхнах тихо и попитах: