Читать «Мъртвите не дават показания (или Убийство по полски)» онлайн - страница 21

— Момчета, вие обработете онази стая — показах вратата с ръка. — Хайде, захващайте се за работа. А вие, Лис, ми отговорете на няколко въпроса.

Лис отговори на въпросите ми. Не научих нищо интересно. Съгласно моите нареждания завел всички по стаите им на първия етаж. Не му бях наредил да ги пази, затова не ги пазел. Останал долу с техниците. По собствена инициатива наредил никой да не напуска стаята си и да не контактува с останалите, но не проверявал дали изпълняват нареждането му.

Прехапах устни. Работата изглеждаше ужасно зле. Знаех си, че разговорът със Стария няма да е от приятните, но сега не беше време да мисля за това. Трябваше да действувам. Започнах от най-простото. Заедно с Лис обиколихме всички стаи, в които седяха насаме обитателите на вилата. Попитах всички дали са напускали стаите си през последния половин час. Всички отрекоха. Никой не бил забелязал нищо.

Сърцето ми замираше преди всяко влизане в поредната стая. Страхувах се, че ще открия в нея още един труп. Както тогава, когато с Видерко и Квирин влязохме в стаята на Рилски, за да започна от разговора с него серията сериозни разпити.

Цял късмет, всички бяха живи. Един от тях беше убиец. И трябваше да го открия. Сега вече този случай не беше за мен обикновено служебно задължение. Той се превърна в лично засягащ ме въпрос.

От телефона в спалнята на семейство Водницки се обадих на Стария. Все още беше в управлението. Помислих си, че този човек сигурно наистина никога не спи, и му разказах всичко. В никакъв случай не беше възхитен, дълго време не можеше да разбере как се е стигнало дотам под носа ми да бъде извършено второ убийство, но не ми нареди да се завърна в управлението. Заповяда ми да продължа разследването и не спомена, че ще изпрати някой да ме замести. Може би действително нямаше подръка никой друг от колегите.

Когато оставих слушалката, бях мокър от пот като къпан. Запалих цигара и се обадих на Барбара. Изобщо не искаше да разговаря с мен. Впрочем добре я разбирах. Дълбоко в себе си отдавна й се възхищавах, че успя да изтрае толкова дълго с мен.

Захванах се за работа. Изпратих Лис до магазина да купи хляб и кашкавал, помолих Беата да ни приготви чай и започнах разпитите.

Завърших ги около пладне. Непоносимото главоболие, което ме тормозеше от сутринта, продължаваше да ме измъчва, макар че изпих няколко таблетки от запасите на домакинята и още едно силно кафе, приготвено от Беата.

Разпитите не дадоха буквално нищо ново. Само потвърдиха информацията, която по-рано бях получил от Квирин. Някои лица, особено две жени, имаха известни трудности при разкриването къде и с кого са прекарали нощта, но методът на деликатното убеждаване даде резултат и разкритията на Квирин за нощния живот на обитателите на вилата се потвърдиха напълно.

Седях край масата в столовата и пушех. Чувствувах се безпомощен като обърнат по гръб бръмбар и изгубен като Хензел и Гретел в тъмния лес. Несъзнателно обръщах страниците на книгата пред себе си. Заглавието й беше „По партизанските пътеки. Спомени на участници в партизанското движение в Кампиноската гора“. В книгата бяха включени спомените на двадесетина бивши партизани. Имаше и илюстрации — предимно фотографии, на които се виждаха млади хора с различни униформи и оръжие, изпъчили се специално за снимката и вгледани сериозно в обектива. Снимките си приличаха като близнаци и в повечето случаи не бяха много ясни.