Читать «Мъртвите не дават показания (или Убийство по полски)» онлайн - страница 20

Изтрих с ръка изпотеното си чело и облизах с края на езика си пресъхналите, напукани устни. В слепоочията ми нещо бучеше, а някъде дълбоко в подсъзнанието ми се въртеше плахата надежда, че всичко това е само продължение на неспокойния сън, от който преди няколко часа ме беше събудил телефонът от управлението.

— Няма що — изрече сухо, без да се обръща към никого конкретно, сержант Видерко. — Докато някои ни забавляваха с приятен разговор, убиецът отново се е изявил. Няма що! — В гласа му звучеше упрек и нескривано възмущение. — Винаги съм твърдял, че най-важното е да се придържаш точно към изискванията на устава — завърши той, без да поглежда към мен.

Квирин показа бюрото в ъгъла на стаята:

— Тази кама стоеше винаги на бюрото. Тук съм живял неведнъж по време на предишните си посещения. В същност това не е кама, а декоративен нож за разрязване на книги.

Гласовете на Видерко и Квирин достигаха до мен като иззад завеса. Реших да се събудя. Този кошмарен сън продължаваше вече твърде дълго. Изкашлях се шумно и зачаках събуждането. Не настъпи. Значи, наистина не сънувах. Буквално под носа ми, в пълната с милиция къща, беше извършено второ убийство. Беше извършено в същото време, когато аз, вместо да водя нормално разследване, си играех на теоретични разрешения с известния автор на великолепни криминални романи. Чудесно разбирах защо в гласа на сержант Видерко звучи възмущение. Ох, колко добре го разбирах.

— Убиецът страхотно е бързал — отбеляза Квирин. — Поел е най-големия риск. В никакъв случай не е можел да допусне Рилски да разговаря с нас. Върху това си струва човек да помисли…

Бяха ми дотегнали неговите размишления и теоретични възможности. Бяха ми дотегнали неговите задълбочени анализи. Беше ми дотегнал той самият.

— Чудесно — рекох. — Запази забележките си за някой друг. Аз повече няма да се ползувам от тях.

Той вдигна рамене.

— Както искаш. Само ти напомням, че аз наистина мога да ти помогна. Нали разбирам от тези неща. Написал съм…

— Млъкни! Веднага млъкни!

Изглежда, в гласа ми прозвуча нещо, което го накара да си затвори устата.

— Сержант Видерко! Останете в тази стая. Не пускайте в нея никого. Квирин, ти иди в столовата долу. Остани там. Изпрати ми веднага капрал Лис и техниците, ако не са си отишли вече, разбира се.

— Не са си отишли — намеси се Видерко. — Не можеха да си отидат, без да ви докладват…

И Видерко ми беше дотегнал. Главата ми се пръскаше. Прекъснах го остро:

— Сержант Видерко, когато у мен се появят съмнения по въпроси, свързани с устава, няма да пропусна да се обърна към вас за съвет. А засега изпълнявайте това, което ви се нареди.

Сержантът млъкна и застана „мирно“. Квирин изчезна безмълвно зад вратата. Погледнах още веднаж покойника, погледнах изпъналия се като струна сержант Видерко и също излязох в коридора.

Квирин беше взел присърце моето нареждане. Капрал Лис и хората от техническата служба вече тичаха нагоре по стълбите. Спрях ги и им наредих: