Читать «Мъртвите не дават показания (или Убийство по полски)» онлайн - страница 2

— Кой е бил убит?

— Бях сигурен, че мога да разчитам на вас — усмихна се шефът. — Не се притеснявайте. Обещавам ви, че щом някой се върне от почивка, веднага ще му възложа този случай. А сега слушайте…

* * *

Колата спря пред вратичка в ограда от телена мрежа. Наблизо бяха паркирали още две милиционерски коли — полски фиат и ниса с големи бели букви МО отстрани. Зад оградата, сред боровете, се виждаше двуетажна дървена вила в закопански стил. Силната миризма на смола и борови иглички ме гъделичкаше в носа. Ако не го знаех, никога не бих повярвал, че се намираме в границите на голяма Варшава. Наоколо се простираше гъста борова гора, а земята беше покрита с дебел килим от изсъхнали борови иглички. Збуйна Гура с нищо не напомняше квартал на голям град.

Бутнах вратичката и се насочих към вилата. На дървената веранда стоеше милиционер. Той ме позна и веднага козирува, а когато се приближих до него, издекламира уставно:

— Другарю поручик, позволете да доложа. Сержант Видерко се намира на местопрестъплението.

Сержант Видерко беше известен в управлението със своето невероятно пристрастие към абсолютното спазване на устава.

— Свободно, Видерко — казах. — И случайно да ви е идвало наум, че четири и половина часът сутринта не е най-подходящото време да ми демонстрирате познанията си по строева подготовка? — прибавих заядливо и напълно несправедливо.

Напрегнатостта във фигурата на сержанта леко намаля, но и така онова, което в неговото изпълнение беше „свободно“, за много новобранци можеше да бъде непостигнат образец на „основно положение“. Той изобщо не обърна внимание на моята забележка и продължи:

— Тялото на убития и всички следи са запазени недокоснати. Техниците — прибави неочаквано Видерко с доверителен тон — искаха да пристъпят към работа, но аз не им позволих. Наредих им да чакат, докато вие пристигнете.

Хрумна ми да го попитам откъде е знаел, че тъкмо аз ще дойда, но се отказах. Всичко беше съвсем ясно. Още когато е изпращал тук Видерко, Стария е бил сигурен, че аз ще се съглася да се заема със случая.

— Имате ли някакви първоначални впечатления?

— Тъй вярно, другарю поручик! — Сержантът отново се изпъна като струна. — Убитият е в стаята на партера. В съседната стая събрах обитателите на вилата. Пази ги капрал Лис. Забраних им да се мотаят из къщата, да не би да премахнат някакви следи…

— Има ли следи от влизане чрез взлом? — прекъснах го аз и извадих цигара.

— Не установих такива. Струва ми се — в гласа на Видерко отново зазвучаха доверителни нотки, — че това си е тяхно дело — на хората, които са били вътре.

— Чудесно, сержант — похвалих го, — а сега да влезем.

От верандата се влизаше направо в просторна стая. В средата й имаше маса, а в ъгъла — голяма камина от червени тухли. На пода до камината лежеше тялото на убития.

Спрях се на прага и се огледах внимателно. Покойникът — възрастен пълен мъж — беше облечен с раирана синьо-бяла пижама. Имаше доста дълга побеляла коса. Сега тази коса беше слепена с тъмна, почти черна маса. До главата му лежеше ръжен с декоративна дръжка. По нея се тъмнееха влажни, лъскави петна.