Читать «Авантюристката» онлайн - страница 142

Една фиба, която беше пропуснала, падна от освободените кичури. Тя се плъзна по извивката на шията й и падна в дълбоко изрязаното деколте на роклята. Тя тихичко възкликна от досада. Наведе се напред, вмъквайки пръсти в ниското деколте да я извади. Когато вдигна глава, забеляза, че Рене я наблюдава. Той стоеше неподвижен със замислен поглед.

Тя колебливо му се усмихна. Той отвърна на усмивката й с топло пламъче в очите, но отново възобнови работата си.

Сирен се спря и няколко дълги мига гледа бързите му точни движения, играта на трепкащите пламъци на свещите по чертите на лицето му и очертанията на устните, които полираха кожата и се отразяваха на блестящи черни вълни в косата му. Светлината проблясваше по перото, с което пишеше и правеше сянка на твърдия му юмрук, който той неспирно движеше по страницата. Тя помисли за тази ръка върху тялото си и по кожата й премина лека тръпка.

Сирен извади краката си изпод полата и стана, протегна се леко, после отиде да остави фибите на близката маса. Върна се до огъня и като взе машата, съживи пламъците в камината; остана загледана в пламъците, с прибрана до себе си пола, далеч от опасността. Когато горещината стана непоносима, тя се обърна и направи крачка към писмената маса. Прокара пръсти по гладкия й, полиран ръб, докато я заобикаляше и леко докосна Рене по рамото.

— Какво пишеш с такова усърдие? — попита тя, преструвайки се на лениво любопитна. — Мемоари?

— Нещо също толкова глупаво — писма до влиятелни хора. Изгнаниците не бива да допуснат да бъдат забравени, освен ако не искат да останат изгнаници.

— Толкова ли ужасно ще бъде, ако останеш тук? Поздравът в началото на страницата, която тя успя да види беше до кралския министър. Той със сигурност можеше да се нарече влиятелен човек, но Рене беше споменал, че е и негов приятел.

Рене се обърна на стола да я погледне.

— Означава ли това, че ти би искала да остана?

— Внимавай! — извика тя. — Ще изцапаш с мастило ръкава си.

При обръщането той беше сложил облечената си в кадифе ръка върху страницата, на която беше писал, и която още не беше попита. Тя посегна да хване китката му, за да отмести ръката, но той отново твърдо я сложи обратно.

— Ръкавът няма значение, а отговорът на въпроса ми има.

Погледът му беше настойчив. Тя го срещна с очи, изпълнени със съмнение. Иска ли той да остане? Възможно е. Не й се искаше да мисли за заминаването му. Но не можеше да се съсредоточи върху отговора, тъй като инстинктът й подсказваше, че не беше случайно това, че замаза написаното с ръкава си. Той не искаше тя да види какво пише. Самото подозрение направи изречението, което й се мярна, да се вреже като ярко острие в мозъка й: „…само един начин да се спре забранената търговия, известна като контрабанда, и той е чрез енергични мерки за тези, които са заловени в нея, така че да послужат за пример…“