Читать «Синдикатът на престъпниците» онлайн - страница 186

— Когато събирам от пътя един или няколко типа в уговорен предварителен час на някой уличен ъгъл, протестираше той, откъде бих могъл да зная дали не излизат от някой вертеп, не отиват на обир или са убили някого?

В случай че евентуално get-away car (буквално „кола за изтегляне“) бъде незабавно подгонена от кола на полицията, друго превозно средство — crash car, с напълно редовни документи, карана от истинския притежател (временен съучастник с абсолютно чисто съдебно досие) имаше за задача да пресече пътя на преследвачите, като се удари в тях, за да улесни бягството на „горящата кола“. За тях предписанието беше да се оправдават, че са се объркали и са направили погрешна маневра.

Накрая Анонимното дружество за убийства използваше услугите на безброй лъжесвидетели, които предоставяха алиби или йезуитски печелеха доверието на жертвата и я привличаха в някой от капаните. Дотук в сметката не влизат служещите в погребалните бюра, натоварени в случай на нужда да попречат на идентификацията на някой неудобен труп или просто сръчно да го изпарят.

Така мнозинството от многобройните жертви на „Murder Incorporated“ изчезваха, без да оставят и най-малка следа, телата им никога не можеха да бъдат открити. Това решение на въпроса предлагаше на убийците три предимства: най-напред оставаше да витае във въздуха съмнението относно окончателната причина за изчезването, защото прекалено обемистото съдебно досие можеше да изглежда като мотив за преминаване в нелегалност. В случай че полицията започнеше издирване, то лишаваше следователно от важните следи, които предоставяше трупът. Накрая, но не на последно място, в случай на арест то позволяваше на убиеца да се възползва от тази част на англосаксонското право, според която никой не може да бъде осъден, ако тялото не бъде намерено и подложено на аутопсия според изискванията на закона.

Точните данни на Ейб Релис бяха допълнени впоследствие от Али Таненбаум, чийто злокобен списък превишаваше този на Изчанчения. Като видя, че е загубен, Али премина с О’Дуайър и Туркъс пътя на своя бивш шеф, постави се на разположение и даде възможност на полицията да открие място, осеяно със залети с киселина трупове в полите на планината Катскилс, графство Съливан, безлюден район много близко до Ню Йорк, където бяха екзекутирани безброй осъдени, заведени на „разходка“.

За да се освободят от телата на жертвите, убити в града, убийците от Анонимното дружество за убийства измисляха смайващи погребения. Някой път трупът, обезглавен и с отрязани пръсти, за да се попречи на идентифицирането, биваше заливан с бензин и подпален в крадена кола. Друг път той тайно се предоставяше на съучастник, който произвеждаше консерви с храна за кучета, който го нарязваше и правеше на пастет. Практикуваше се и закланият да бъде поставен и заключен в багажника на изоставена кола, обречена да бъде изпратена на бързо действаща преса за унищожаване и след това за претопяване.

Някои жертви от по-обемистите можеха дори да бъдат погребани по най-легалния начин, известен на света, благодарение на двойното дъно на ковчега на покойник, починал от естествена смърт. Обичаят, задължаващ американците да се обръщат от момента на смъртта към някой Дом на покойниците (Това са търговски къщи, които се занимават с всичко по погребенията. Там се прави последният тоалет на покойника, често гримиране и балсамиране, както и поставянето в ковчега и излагането му. Там близките и приятелите на семейството поднасят своите съболезнования и оттам тръгва погребалната процесия. Мотото на мрачната реклама на една от фирмите, притежаваща вериги от подобни домове, остава прочуто: „Умрете! Ние ще направим останалото.“), където техните мъртъвци остават до погребението, често в монументални ковчези, улесняваше поставянето на трупа на сигурно безименно място в двуетажния ковчег. Всичко това, разбира се, чрез съучастници в погребалните бюра, често легални предприятия на някоя банда. Хъдзън, Ист Ривър и най-вече малкото езеро в Катскилс също служеха за последен дом на голям брой жертви. В началото някои от телата се издигаха на повърхността след няколко дни, подути от газовете при гниенето. Питсбърг Фил Страус намери за уместно с цинично задоволство да уточни пред един от помощниците на Дауей, Джон Кайдз: