Читать «Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война» онлайн - страница 445

Докато те след всяка глътка псуваха предприемчивия евреин, Швейк беше вече успял да се разположи в батальонната канцелария, където нямаше никой друг освен школника Марек. Като батальонен историк, той беше използувал спирането на батальона в Зултанка, за да опише в резерв някои победоносни сражения, които по всяка вероятност щяха да се разиграят в бъдеще.

В момента той скицираше отделни положения и когато Швейк влезе, току-що беше написал следното:

„Ако пред душевния ни поглед изникнат всички герои, които взеха участие в боевете при село Н., където рамо до рамо с нашия батальон се би и един батальон от Н-ти полк и друг батальон от Н-ти полк, ще видим, че нашият Н-ти батальон прояви блестящи стратегически способности и даде неоспорим принос за победата на Н-та дивизия, която имаше за задача да укрепи окончателно нашите позиции в сектора Н.“

— Е, виждаш ли — каза Швейк на фелдфебел-школника, — аз пак съм тук.

— Дай да те помириша — каза мило трогнат школникът Марек, — хм, наистина ми миришеш на дранголник.

— Както обикновено — каза Швейк, — то беше само малко недоразумение. А ти какво правиш?

— Както виждаш — отвърна Марек — фиксирам на хартия имената на героичните спасители на Австрия, но днес някак не ми върви. Подчертавам в случая буквата „Н“, защото тая буква допринася за необикновеното съвършенство както на настоящето, така и на бъдещето. Наред с известните ми качества капитан Загнер откри у мене необикновен математически талант. Натоварен съм да упражнявам финансов контрол върху сметките на батальона и сега за сега съм стигнал до заключението, че батальонът е в пълен дефицит и чака само момента, в който ще може по някакъв начин да разчисти сметките си със своите руски кредитори. Известно е, че след поражение и след победа стават най-големите кражби. Впрочем всичко това няма значение. Дори и да ни изтребят до крак, ще останат документите за нашата победа, тъй като в ролята си на батальонен летописец аз съм удостоен с честта да мога да пиша: „Отново се обърна срещу противника, който вече смяташе, че победата е на негова страна. Нападението на нашите бойци и атаката на нож беше въпрос на мигове. Противникът бяга най-отчаяно, хвърля се в собствените си окопи, ние го мушкаме без всякаква милост, така че той в безпорядък напуска окопите си, като оставя в наши ръце ранените и неранени пленници. Това е един от най-славните моменти.“ Всеки, който остане жив, ще изпрати в къщи пощенска картичка: „Скъпа жено, ядоха боя! Аз съм здрав. Отби ли хлапето? Само да не го учиш да казва «татко» на чужди хора, защото трудно ще го понеса.“ После цензурата задрасква израза „ядоха боя“, защото не се знае кой го е ял и поради неяснотата на израза биха могли да се правят различни предположения.

— Главното е да се говори ясно — подхвърли Швейк. — Когато през 1912 година дошли в Прага мисионерите на „Свети Игнатий“, между тях имало един проповедник, който казал от амвона, че вероятно с никого няма да се срещне на небето. На вечернята присъствувал и тенекеджията Кулишек. След службата той разправял в кръчмата, че на мисионера навярно му тежали много неща на съвестта, щом обявил в църква като на публична изповед, че с никого нямало да се срещне на небето. И защо ли, казва, изпращат такива хора на амвона? Тъкмо затова винаги трябва да се говори ясно и разбрано, без усуквания. В пивницата „У Брейшковци“ преди години имаше един майстор винар, който беше свикнал на връщане от работа, и то когато беше на градус, да се отбива в един нощен локал и да се чука там с непознатите посетители. При всяко чукане той казваше: „Ние да ви, вие да ни…“ И затова веднъж един възпитан господин от Ихлава така го халоса по мутрата, че на заранта, когато рекли да изметат зъбите, съдържателят повикал дъщеря си, ученичка в пети клас, и я попитал колко зъба има възрастният човек в устата си. Тя не знаела и той ѝ изкарал два зъба, а на третия ден получил писмо от майстора винар. Извинявал му се за всички неприятности, които му причинил, и изтъквал, че не искал да каже нищо лошо, но че изобщо публиката не го разбрала. Всъщност той искал да каже: „Ние да ви извиним, вие да ни извините.“ Та така, който реши да говори двусмислици, трябва да помисли най-напред. На откровения човек, който си казва всичко направо — каквото му на сърцето, това му и на устата, — рядко ще се случи да му обършат някой по мутрата. А в краен случай, ако това му се случи няколко пъти, той си взема бележка и предпочита да си затваря устата, когато е в общество. Вярно е, че за подобни хора всеки може да си помисли, че са скрити и бог знае още какви. Именно затуй, че си мълчат, такива хора понякога ядат боя, но това вече е свързано със самата им сдържаност, със самообладанието им, защото те трябва да държат сметка, че са сами, а срещу тях има много хора, които могат да се почувствуват засегнати, и ако започнат да се бият с тях, ще ядат два пъти повече пердах. Такива хора трябва да бъдат скромни и търпеливи. В Нусле имаше един господин Хаубер. Една неделя, когато се връщал от екскурзия — ходил бил на Бартунковата мелница, — на шосето в Кундратице го намушкали с нож. Домъкнал се той чак в къщи с ножа в гърба и когато му събличала палтото, жена му внимателно го извадила. Още същия следобед тя използувала ножа да нареже месото за гулаша, защото бил от чиста солингенска стомана и бил хубаво наточен, а пък техните ножове в къщи били все назъбени и тъпи. Тя поискала да си набави цял комплект от такива ножове и затова взела да изпраща мъжа си всяка неделя на екскурзия в Кундратице, но той бил толкова скромен, че стигал само до „Банзет“ в Нусле. Там бил сигурен, че като седне в кухнята на пивницата, никой няма да може да го пипне и преди още някой да се опита да направи това, самият Банзет ще го изхвърли.