Читать «Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война» онлайн - страница 25

Вместо да отговори, жената на Паливец заплака и като подчертаваше нещастието си чрез особената интонация на всяка дума, простена:

— Осъдиха го… на десет години… преди… една… седмица.

— Я го гледай ти — рече Швейк, — та той вече излежал седем дена.

— Толкова беше внимателен — плачеше Паливецова, — нали помните как се хвалеше с предпазливостта си?

Посетителите в кръчмата упорито мълчаха, като че ли тук витаеше духът на Паливец и ги напътваше към още по-голяма предпазливост.

— Предпазливостта е майка на мъдростта — рече Швейк, като седна да пие бирата си, в пяната на която сълзите на госпожа Паливецова бяха пробили малки дупчици, докато му носеше чашата на масата, — самото време днес е такова, че кара човек да бъде предпазлив.

— Вчера имахме две погребения — опита се да отбие разговора в друга посока клисарят на „Свети Аполинарий“.

— Трябва да е умрял някой, а? — каза друг посетител, след което пък трети добави:

— Погребенията с катафалка ли бяха?

— Интересно, какви ще бъдат сега военните погребения? — каза Швейк.

Посетителите се вдигнаха, платиха и тихо си отидоха. Швейк остана сам с госпожа Паливецова.

— Никога не съм предполагал — рече той, — че могат да осъдят невинен човек на десет години. Чух, че осъдили един невинен на пет години, но на десет, това вече е малко много.

— Какво да го правя, като си призна — продължи да плаче Паливецова, — както си го разправяше тук за мухите и за картината, така си го повтори и в Дирекцията, и в съда. Извикаха ме свидетелка по делото, но какво можех да им кажа аз, когато ми заявиха, че имам право да се откажа да дам показания, понеже съм била в роднински връзки с подсъдимия. Толкова се уплаших от тия роднински връзки с мъжа си, че за да не излезе още някоя неприятност, отказах да свидетелствувам. А той, нещастният, така ме погледна, че докато съм жива, няма да забравя очите му. А след като му прочетоха присъдата и го изведоха в коридора, той извика: „Да живее Свободата на мисълта“ — толкова се беше побъркал.

— А господин Бретшнайдер идва ли още? — попита Швейк.

— Идва понякога — отговори кръчмарката. — Изпие една-две бири, попита ме кой посещава кръчмата и слуша как гостите си приказват за футболни мачове. Щом го видят, те винаги започват да приказват само за футбол. А той се върти на стола си, като че ли всеки миг му се иска да скокне и да се разбеснее. През цялото време успя да хване на въдицата си само един тапицер от Пряката улица.

— Всичкото е въпрос на опитност — забеляза Швейк, — тапицерът глупав човек ли беше?

— Горе-долу като мъжа ми — отговори Паливецова и се разплака. — Бретшнайдер го попита дали би стрелял срещу сърбите. А той му каза, че не знае да стреля, веднъж на стрелбището похарчил цяла крона за стрелба. След това всички видяхме как господин Бретшнайдер извади бележника си и каза: „Я гледай, ето ти още една хубава държавна измяна!“ и излезе заедно с тапицера от Пряката улица, който вече не се върна.

— Те мнозина няма да се върнат — рече Швейк, — я дайте един ром.

Швейк тъкмо си поръчваше второ шишенце ром, когато в кръчмата влезе тайният полицай Бретшнайдер. Той хвърли бегъл поглед към тезгяха и празното заведение и седна при Швейк. Като си поръча пиво, той търпеливо зачака да чуе нещо от него.