Читать «Последната тайна на земята» онлайн - страница 54

Най-неприятното нещо бе горещината. Наподобяваше вездесъща влажна пелена, която ги обвиваше все по-плътно. Свали ластичната лента на челото си и я изцеди. От нея изтече струйка пот. Започна да осъзнава опасността от обезводняване при броденето из пещери. Отвинти капачката на почти празната си манерка, надигна я и погълна останалите там няколко горещи капки.

— Водата трябва да се пести — предупреди я Бен. — Не можем да сме уверени, че всеки ден ще откриваме водоизточник. — Той кимна в посока на малкото езеро в дъното на пещерата, полузакрито от няколко стърчащи скали.

— Този източник ми беше известен — отвърна тя. — Беше нанесен на картата.

— Вярно е, но тази пещера е последната, която е нанесена върху картата. Оттук нататък ще се озовем в непозната местност.

— Знам. От утре ще бъда по-внимателна. Сутринта трябва да напомним това на всички. Особено на Линда. Тя привърши водата си още по обяд и поиска да и дам от моята манерка.

— И от теб ли взе? — попита усмихнатият Бен. — Остатъците от моята вода пресуши преди около час.

— Съобразително момиче — коментира Ашли. — Между другото къде е?

— До езерото. И пие вода.

— Ще трябва да пием водата по-пестеливо — поклати глава Ашли.

— Ох, не приемай това толкова сериозно! Пошегувах се. Тя наистина е при езерото, но се занимава с анализ на водата. Не и е леко.

— На никого от нас не му е леко.

Бен кимна по посока към двамата тюлени, застанали на няколко метра встрани от тях. От фенерите им струеше светлина.

Тя видя как Вилянуева съблече кафявия си потник и изтри лицето и мишниците си с него, преди да облече зелено яке. Чу се слабо пукане, когато Холоуей запали походната бутанова печка. И двамата тюлени изглеждаха съвсем свежи, сякаш днешният ден бе преминал като неделна разходка в парка. Всички останали едва се движеха, сякаш бяха участвали в маратонско бягане. Имаха измъчен вид и страдаха от мускулна треска. Ашли усети как стомахът и започна да къркори.

— Аз също съм гладен — каза Бен. — Разполагаме обаче само със сушен боб и кренвирши.

— В такъв момент и това е достатъчно.

— Хубаво би било към тях да има и една бира — ухили се Бен. — Това наистина би било божествено. — След като се отпусна върху собствения си дюшек, изведнъж се удари по ръката. — Хей, нещо ме ухапа!

— Какво?

Той освети ръката си с фенерчето. Тя се приведе към него и погледна ухапаното място. — Прилича на ухапване от комар.

— Проклет кръвопиец. Отхапа половината ми ръка.

— Преувеличаваш.

— Когато ухапе и теб, може и да се разплачеш — закани и се той с пръст.

— Много странно — запита се тя, като се почеса зад ухото. — Какво може да прави един комар в Антарктида? И то точно тук?

— Въпросът ти е уместен — каза сериозно Бен. — В тези места няма много насекоми. Срещал съм в пещерите щурци, паяци и стоножки, но не си спомням да съм виждал комар.

— Може би няма да е зле да разберем какво мисли по въпроса нашата биоложка — предложи Ашли, все още озадачена от значимостта на това откритие.

— Благодаря ти за водата, Халид — каза Линда. — Едва ли щях да се оправя без твоята помощ.