Читать «Селестинското пророчество» онлайн - страница 7

— Страхотно се радвам да те видя отново — каза тя.

— Зная — отвърнах аз. — Срещата ни извиква много спомени.

— Чудно защо прекъснахме връзките си? — попита тя.

Въпросът й отново ме върна назад. Спомних си последния път, когато видях Чарлин. Тя ме изпрати до колата ми. По онова време аз се чувствах пълен с нови идеи и заминавах за моя роден град, за да работя с деца, преживели тежки травми. Струваше ми се, че зная как такива деца могат да преодолеят болезнените реакции и патологичните отклонения, които им пречеха да водят нормален живот. С течение на времето обаче установих, че методът ми се проваля. Наложи ми се да призная собственото си невежество. За мен си оставаше загадка по какъв начин хората биха могли да се освобождават от своето минало.

Когато сега се обръщам назад към изминалите шест години, струва ми се, че този опит не е бил напразен. И все пак имах потребност да стигна по-далеч в търсенията си. Но в каква посока? Как бих могъл да го постигна? Само веднаж-два пъти си бях спомнил за Чарлин, откакто тя ми бе помогнала да стигна до идеите си за детската травма, и ето че тя отново се бе върнала в живота ми — и разговорът ни бе все така вълнуващ, както в миналото.

— Вероятно защото работата ми напълно ме погълна — казах аз.

— И с мен стана така — отвърна тя. — Във вестника беше непрекъсната въртележка. Нямах време да вдигна очи. Забравих за всичко останало.

Аз я прегърнах през рамо.

— Знаеш ли, Чарлин, бях забравил колко е приятно да се говори с теб. Разговорите ни са толкова леки и непринудени.

Очите и усмивката й потвърждаваха усещането ми.

— Зная — каза тя. — Аз самата цялата се изпълвам с енергия от разговорите си с тебе.

Тъкмо се канех да кажа още нещо, когато Чарлин отправи поглед през рамото ми към входа на ресторанта. Лицето й пребледня и на него се изписа тревога.

— Какво има? — попитах аз и обърнах поглед нататък. Няколко души вървяха към паркинга и си говореха, но в това нямаше нищо необичайно. Отново се обърнах към Чарлин. Тя все още изглеждаше разтревожена и объркана.

— Какво стана? — повторих аз.

— Видя ли оня мъж до предната редица на колите — със сивата риза?

Отново се обърнах към паркинга. Още една група хора излизаше през вратата.

— Какъв мъж?

— Мисля, че вече не е там — взираше се тя.

Погледна ме в очите.

— Хората от околните маси казаха, че мъжът който откраднал куфара ми, имал проредяла коса и брада и носел сива риза. Струма ми се, че току-що го видях там при колите… Гледаше към нас.

Стомахът ми се сви от притеснение. Казах на Чарлин, че веднага се връщам и излязох на паркинга да се огледам, като внимавах да не се отдалечавам много. Не видях никой, който да отговаря на описанието.

Когато се върнах на мястото си, Чарлин пристъпи към мен и каза тихо:

— Дали пък онзи човек не е предположил, че разполагам с копие на Ръкописа и затова да ми е взел куфара? И сега се опитва да го върне?

— Не зная — казах аз. — Но ще се обадим пак в полицията и ще им кажем какво си видяла. Мисля, че трябва да проверят също и пътниците от твоя самолет.