Читать «Малкият облак» онлайн

Джеймс Джойс

Малкият облак

Преди осем години, изпрати приятеля си на Норт Уол и му пожела попътен вятър. Галахър замина. Бихме казали, че изведнъж усети в себе си вятъра на пътешествията, имаше добре ушит костюм от туид и безстрашен акцент. Малко имаха неговите таланти, а още по-малко не бяха разглезени от подобен успех. Умът му режеше като бръснач, беше създаден за победител. Човек беше щастлив да има приятел като него.

Малкият Чандлър, всеки обед се сещаше за Галахър, за срещите с Галахър, за поканата на Галахър и за големият град Лондон, където Галахър живееше. Викаха му Малкия, защото беше доста по-нисък от нормалното, което навеждаше на мисълта, че е палечко. Имаше малки бели ръчички, крехки черти, тих глас и рафинирани маниери. Полагаше големи грижи за хубавата си копринена коса и мустаци и дискретно ползваше парфюм на кърпичката си. Имаше перфектни нокти и красиви бели детски зъби.

Докато седеше на кралското бюро си мислеше колко много неща са се променили за някакви си осем години. Приятелят, който навремето беше окъсан бедняк, сега беше главна фигура в лондонската преса. Честичко оставяше отегчителните сметки и се вглеждаше през прозореца на офиса. Лъчите на късният есенен залез покриваха тревните площи и минувачите. Хвърляше душ от мек златен прах по изморените медицински сестри и грохналите старци по пейките. Трепкаше по фигурите на децата, които тичаха по пътечките и по всеки, който прекосяваше градините. Наблюдаваше сцените и размишляваше над живота и (както, често ставаше, когато размишляваше над живота) ставаше тъжен. Обхвана го лека меланхолия. Чувстваше се негоден да се справи с бъдещето, това му навяваше опитът и мъдростта на годините.

Спомни си редиците с поезия по шкафовете, вкъщи. Беше ги накупил в ергенските си години, а сега често вечерите сядаше в стаята зад хола, и така му се искаше да вземе някой том и да почете нещичко на съпругата си. Но после стеснителността му надделяваше и оставяше книгата на обратно. От време на време си припомняше нещо наум и това някак го утешаваше.

Когато работното му време свършеше, той забравяше бюрото и чиновническата си работа. Изплуваше изпод феодаличма на Кинг Инс, една скромна фигура и тръгваше бавно по улица Хенриета. Златният залез изчезваше, а въздухът застудяваше. Група жестоки деца населяваха улицата. Те стояха или тичаха по шосето, изпълзяваха по стълбите пред портите и пищяха като мишки пред праговете. Малкият Чандлър не им обръщаше внимание. През целият път размишляваше за палача-живот под сянката на старите аристократи, с които се перчеше Дъблин. Не го докосваха спомени от миналото, цялото му съзнание беше заето с настоящето.

Никога не е бил в Корлес, но знаеше цената на името му. Знаеше, че хората ходеха там след театър, за да ядат стриди и да пият ликьор, беше чувал, че сервитьорите знаят немски и френски. Нощем, минавайки оттам, беше виждал каретите, спрени пред вратата, богато облечени дами, под ръка с кавалерите си да влизат бързо. Носеха шумни рокли, с много бижута. Лицата им бяха напудрени и те повдигаха краищата на роклите си, за да не докоснат земята, като атлантите, почти. Минаваше, без да се обръща. Беше му навик да се разхожда бързо по улиците, дори й денем, а ако закъснееше през нощта почти притичваше. Понякога изглеждаше, като че ли се страхува от нещо. Избираше най-тъмните и безлюдни улици и докато вървеше, стъпките му отекваха в тишината и го плашеха, въображаемите фигури също, а понякога звука на висок призрачен смях.