Читать «Удряй където боли» онлайн - страница 76

— Благодаря ти, Ал.

Извадих портфейла си, но той махна с ръка.

— Ние сме приятели, мистър Уолъс. Не вземем пари от приятели.

Стиснах дебелата му ръка.

— Благодаря ти още веднъж, Ал.

Върнах се при Бил и му казах какво съм научил.

— Ще проверим, дали този тип си е у дома.

— Улица „Клам“? Това е в далечния край на пристанището. Обречено гето. Бих се изненадал, ако все още някой живее там. Ще го съборят съвсем скоро.

— Откъде знаеш?

Бил се усмихна.

— Не само Ал Барни се ослушва в този град. Няма смисъл да ходим пеша. Далече е.

Бил седна зад кормилото и бавно потеглихме. Пристанището отново беше пълно с туристи. След малко спряхме.

— Улицата е точно насреща — каза Бил.

— Наистина добре познаваш района — отговорих аз и слязох.

Бил тръгна с мен.

— Ще дойда за всеки случай, Дърк. Номер десет е ей там.

Това беше най-западналото място, което някога бях виждал. Имаше четири пететажни блока и всичките им прозорци бяха изпочупени.

Входната врата на номер десет висеше като пияна на една панта. Промуших се с рамо напред във вонящия, мръсен вход. Бил ме последва.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Не ми се вярва в тази помийна яма да живее някой.

Пред нас бяха стълбите.

— Ал каза, че е на последния етаж. Тръгнах.

— Внимавай, Дърк — каза Бил. — Тези стълби са гнили. Можем да си счупим главите.

Започнахме да се изкачваме, а под краката ни се разнасяше ужасно скърцане. Вратата на първия апартамент зееше отворена. Беше празен и пода беше обсипан с боклуци. Качихме се на втория етаж. Положението беше същото. На третия — същото. Тук отдавна не живееше никой. Най-накрая стигнахме до последния етаж. От вонята стомахът ми се обръщаше наопаки. Пред себе си видях затворена врата — единствената затворена врата в цялата сграда.

Почуках, но не отвори никой. Почуках пак, но отново не последва нищо. Натиснах дръжката и вратата се отвори със скърцане. Влязох предпазливо в малка таванска стаичка. Бил остана на прага.

Виждал съм негърските гета в Маями, но нищо не би могло да сравни с тази малка стаичка. За маса служеше един сандък, а освен него имаше още два стола и креват. Целият под беше покрит с остатъци от храна, стари вестници и всякакви други мръсотии. Не можех да си представя, че може да има такава невероятна мизерия.

На кревата лежеше мъж. Чаршафите не бяха прани от години. Видът на този човек напълно отговаряше на обстановката.

Приближих се до кревата и го огледах. Беше с изпокъсани мръсни джинси — кльощав като скелет. Сплъстената му черна коса стигаше до раменете. Мръсната брада скриваше по-голямата част от лицето му. Предположих, че е на около тридесет и пет години. Вонеше сякаш не се беше къпал с месеци.

Изглежда спеше.

Гнусях се да го докосна, но нямаше как — хванах го за ръката и го дръпнах рязко.

— Ей! Чък! — изръмжах с глас на ченге. — Събуди се.

Очите му се отвориха рязко, той се втренчи в мен, после спусна кльощавите си крака на пода.