Читать «Има ли нещо по-хубаво от парите?» онлайн - страница 8

— Кой те научи да пееш така?

— Да пея? Никой. Ти на това пеене ли му казваш?

— Да, точно на това му казвам пеене. Какво ще кажеш да отвориш малко дроселите?

— Искаш да кажеш силно ли?

— Точно това искам да кажа.

Тя изправи рамене.

— Мога да пея силно.

— Тогава давай колкото можеш по-силно. Тяло и Душа. С цяло гърло.

В погледа й се прочете тревога.

— Ще ме изхвърлят.

— Отпусни душата. Аз ще имам грижата за това, ако се справиш, разбира се. Ако не, пет пари не давам дали ще те изхвърлят.

Започнах да свиря.

Бях й казал да пее силно, но това което излезе от гърлото и, направо ме разтърси. Очаквах нещо голямо, но не и тази сребърна мощ на гласа, която преряза като с нож гълчавата около плота на бара.

Първите три такта смълчаха шумотевицата. Даже и пияниците спряха неясното си бръщолевене. Всички се обърнаха към нас. Ръсти се приведе над бара с опулени очи, кренвиршоподобните му пръсти се бяха свили в юмруци.

Не й беше необходимо дори да се изправя. Облегната назад и с леко изпъкнала мощна гръд, тя изливаше гласа си без никакво усилие, също както се лееше водата от чешмата. Звуците се разляха из залата и я запълниха. Всички бяха изпаднали в транс: сигурно в такова състояние рибите захапваха кукичката. Беше джаз; беше блуз; беше великолепно!

Направихме го солово и в припев, и после й дадох знак да спре. Последната нота напусна гърдите й и се изкачи и по моя гръб и по тези на пияниците, та чак до косите им. Зависна за миг във въздуха, изпълвайки залата; миг след като Рима свърши и чашите на рафтовете се успокоиха и спряха да дрънчат.

Седях безмълвен и неподвижен, ръцете ми почиваха върху клавишите в очакване.

Получи се точно това, което бях очаквал. Случилото се надхвърляше възможностите им да го поемат. Никой не изръкопляска или акламира. Никой не погледна към нея. Ръсти вдигна една чаша и я затърка с виновно лице. Трима или четирима от редовните посетители се промушиха до вратата и се изгубиха в нощта. Разговорите се възобновиха, макар и с несигурни гласове. Беше прекалено хубаво, за да го възприемат.

Погледнах я и тя ми сбърчи носа си в отговор. Бях длъжен да прочета изражението на лицето и: то означаваше: „Е, и какво? Да не мислиш, че ми пука?“

— Всичко беше напразно. Хвърлихме бисерите на свинете — казах аз. — С глас като твоя можеш да стигнеш навсякъде. Можеш да натрупаш цяло състояние! Можеш да станеш сензация.

— Мислиш ли? — тя повдигна рамене. — Кажи ми: къде мога да намеря някоя евтина стая? Останала съм без пукната стотинка.

Аз й се изсмях.

— И се притесняваш за това! Не разбираш ли, че гласът ти е чисто злато?

— Всичко с времето си — каза тя. — Трябва да пестя.

— Ела при мен — казах аз. — Няма да намериш нищо по-евтино и по-ужасно. Лексън Авеню 25: първата пресечка вдясно веднага щом излезеш оттук.

Тя угаси цигарата си в пепелника и се изправи.

— Благодаря ти. Тръгвам, ще се оправя.

Тя излезе от бара с леко полюшващи се бедра, с високо изправена среброкоса глава.

Всички сладострастници в бара я проследиха с очи. Дори някакъв идиот сред тях подсвирна след нея.