Читать «Има ли нещо по-хубаво от парите?» онлайн - страница 7

— Не, макар че тя твърдеше че искала само да ти благодари, задето си спасил живота и. Послушай съвета ми, Гордън, махни се от пътя й. Нещо ми казва, че носи гибел за всеки мъж.

Това ме ядоса. Не приемах така лесно съвети от кого да е.

— Ще обмисля предложението ти — казах аз.

— Сигурен съм, че ще го направиш. Сбогом — и затвори телефона.

Същата вечер около девет Рима влезе в бара. Беше в черен пуловер и сива пола. Черният пуловер отиваше особено добре на сребърната й коса.

Барът беше претъпкан. Ръсти беше толкова натоварен, че дори не я видя когато влезе.

Тя седна на една маса вдясно от мен. Свирех етюд от Шопен. Никой не слушаше. Правех го за собствено удоволствие.

— Здравей — казах. — Как е ръката?

— Добре е. — Тя отвори овехтялата си чантичка и измъкна пакет цигари. — Благодаря ти, че ми спаси живота снощи.

— Няма защо. Откак се помня, все съм бил герой. — Дръпнах ръцете си от клавишите и се обърнах да я изгледам по-добре. — Знам, че видът ми е ужасен, но няма да е за дълго.

Завъртя си главата настрани, за да ме огледа.

— Като те гледам, май ти е навик да се пъхаш между шамарите.

— Не е лъжа. — Обърнах се и подхванах мелодията на „Трябваше да бъдеш ти“. Коментариите за лицето ми винаги ме смущаваха. — Чувам, че на Уилбър са му осигурили пълен пансион за двайсет години.

— Добре, че се отървах. — Тя набърчи лицето си в гримаса. — Надявам се повече да не го срещам. Наръга двама полицаи в Ню Йорк. Извади голям късмет, че не пукнаха. Страшен изкормвач е.

— Така изглежда.

Сам Ваксата се приближи и я изгледа въпросително.

— По-добре си поръчай нещо, — посъветвах я аз — или ще те изхвърлят оттук.

— Това покана ли е? — запита ме тя с вдигнати вежди.

— Не. Не трябваше да идваш, ако не можеш да си поръчаш пиене.

Каза на Сам да й донесе една кола.

— Та докато сме още на въпроса. — казах и аз. — Не смятам, че трябва да си ми длъжница до гроб. Просто не мога да си го позволя.

Тя ме изгледа с празен поглед.

— Е, поне си откровен, макар и бодлив.

— Точно така. Приятно ми е да се запознаем, госпожо. Казвам се Франк Стинджи.

Започнах да свиря „Тяло и душа“.

От момента, в който шрапнелът се беше забил в лицето ми, бях загубил интерес към жените по същия начин по който го бях загубил и към работата.

На времето се бях нахвърлял върху тях по начина практикуван от повечето момчета в колежа, но сега вече това не ме вълнуваше. Ония шест месеца в отделението за пластична хирургия ме бяха пресушили: Бях се превърнал в безполово зомби и това ми се нравеше.

Внезапно осъзнах, че Рима напява тихичко към мотива, който свирех, и след пет или шест такта усетих как нещо пропълзява по гърба ми и настръхнах.

Това не беше обикновен глас. Беше музикално безпогрешен, леко изместен спрямо ритъма, и прозрачен като звън на сребърна камбанка. Плени ме кристалната му чистота след толкова много слушане на предрезгавелите певци които ръмжат в ушите ви от грамофонните плочи.

Продължих да свиря и да я слушам. Сам донесе колата и тя спря да пее. След като се отдалечи от масата аз се завъртях и се вгледах в нея.