Читать «Ползата от съмнението» онлайн - страница 2

В дъното малък коридор водеше към кухничка и там, самичък на една маса, седеше Патци Хоран, съдържателят на „Вандом“, който бързаше да се нахрани, преди да е започнала усилената вечерна работа. Яд го беше на целия свят. Тази сутрин беше станал накриво и нищо не му беше вървяло както трябва през деня. Ако човек попиташе неговите бюфетчици, те биха описали духовното му състояние като „кисело настроение“. Но Картър Уотсън не го знаеше. Когато той мина през; малкия коридор, навъсеният поглед на Патци Хоран се спря на списанието, което носеше под мишницата си. Патци не познаваше Картър Уотсън, нито знаеше, че това, което носи под мишница, е списание. Патци, потънал в киселото си настроение, реши, че непознатият е един от тези навлеци, които загрозяват и обезобразяват стените на задните зали, като забождат с кабарчета или лепят по тях реклами. Цветната картинка на корицата го убеди, че списанието е именно такава реклама. Така започна разправията. С нож и вилица в ръка Патци се спусна към Картър Уотсън.

— Махай се оттука! — изрева Патци. — Зная ги аз тия номера!

Картър Уотсън се стресна. Този човек се появи пред него като едно от човечетата на пружинки в кутийка, които изскачат, когато вдигнеш капака.

— Ще ми цапотиш стените! — крещеше Патци и продължи да изригва низ цветисти и по-скоро погнусяващи, отколкото уязвяващи ругателни епитети.

— Ако с нещо съм ви обидил, съвсем не съм искал… Но посетителят не каза нищо. Патци го прекъсна.

— Махай се оттука; прекалено много мелиш с тая уста! — каза Патци, като размахваше ножа и вилицата, за да подчертае забележките си.

Пред Картър Уотсън се мерна картината как тази вилица се мушва неприятно между ребрата му, разбра, че не е благоразумно да хаби повече думи и веднага се обърна да си върви. Видът на смирено отдалечаващия му се гръб вероятно вбеси Патци Хоран още повече, защото този достопочтен господин захвърли предназначените за трапезата инструменти и се нахвърли отгоре му.

Патци тежеше сто и осемдесет фунта. Толкова тежеше и Уотсън. В това отношение двамата бяха равни. Обаче Патци беше стремителен и безсистемен кръчмарски побойник, а Уотсън беше боксьор. Това качество представляваше предимство за втория, защото Патци го нападна, без да се закрие, вдигнал дясната си ръка в убийствен замах. За Уотсън не оставаше друго, освен да му удари един ляв прав и да се отърве. Но Уотсън имаше и друго предимство. Боксът и преживелиците в разните бордеи и гета по света го бяха научили да се владее.

Той се завъртя на токове и вместо да удари, избягна тежкия удар и влезе в клинч. Но Патци, нахвърлил се като бик, беше добил инерция, докато Уотсън се завъртя да го посрещне на място. Поради това двамата полетяха с всичките си триста и шестдесет фунта и с трясък се сгромолясаха на пода. Уотсън беше отдолу. Той лежеше с глава, опряна в задната стена на голямото помещение. Улицата беше на петдесет крачки и Уотсън бързо прецени положението в ума си. Първата му мисъл беше да не влиза в разправии. Нямаше никакво желание да попадне във вестниците на този град на своето детство, където още живееха много негови роднини и приятели на семейството.