Читать «Ползата от съмнението» онлайн - страница 10

Съдията Уитбърг болезнено се засегна и докато хъмкаше и мънкаше и се опитваше да заговори, Уотсън бе внезапно осенен от неочаквано хрумване и реши да му изиграе една злобна шега.

— Едва ли бих очаквал някаква неприязън от човек с вашите култура и познаване на света — каза съдията.

— Неприязън? — отвърна Уотсън. — Положително не.

Няма такова нещо в моята природа. И за доказателство нека ви покажа нещо интересно, нещо, което никога още не сте виждали.

Уотсън се поогледа и вдигна остър, голям колкото юмрук камък.

— Виждате ли това? Гледайте ме сега. С тези думи Картър Уотсън си нанесе силен удар по бузата. Камъкът разсече месото до костта и от раната шурна кръв.

— Камъкът беше прекалено остър — заяви той на изумения полицейски съдия, който реши, че Уотсън е полудял. — Трябва мъничко да я понатъртя. Няма нищо по-хубаво, отколкото да си реалист в такива положения.

След това Картър Уотсън намери гладък камък и няколко пъти хубавичко се чукна по бузата с него.

— А-а! — каза той. — За няколко часа това ще стане чудесно синьозелено. Ще бъде много убедително.

— Вие сте се побъркали — рече с трепнал глас съдията Уитбърг.

— Няма да държите такъв мръсен език с мене! — каза Уотсън — Виждате ли разраненото ми и кървящо лице? Вие го направихте това, с ей тази ваша дясна ръка. Вие ме ударихте два пъти: прас, прас! Това е зверско и непредизвикано нападение. Животът ми е застрашен. Трябва да се защищавам.

Съдията Уитбърг разтревожено се дръпна назад пред заплашващите го юмруци на Уотсън.

— Ако ме ударите, ще поискам задържането ви — закани се той.

— Точно това казах аз на Патци — беше отговорът. — И знаете ли какво направи той, когато му го казах?

— Не.

— Ето това!

И в същия миг десният юмрук на Уотсън се стовари право върху носа на съдията Уитбърг и събори съдийската му персона по гръб на тревата.

— Станете! — заповяда Уотсън. — Ако сте джентълмен, станете! Точно това, знаете ли, ми каза Патци.

Съдията Уитбърг отказа да стане и беше вдигнат на крака за яката на сакото си, само за да му бъде посинено едното око и да бъде проснат по гръб отново. Това, което последва, беше най-безжалостен побой. Съдията Уитбърг беше благородно набит по всички правила на науката. Той изяде няколко плесници по бузите, няколко юмрука по ушите, беше натикан с лицето в пръстта. И през цялото това време Уотсън обясняваше как го беше направил Патци Хоран. От време на време, и много внимателно, разпаленият социолог нанасяше по някой наистина посиняващ удар. Веднъж, когато изправи нещастния съдия на крака, той преднамерено шибна носа си в неговата глава. От носа веднага потече кръв.

— Виждате ли това! — възкликна Уотсън, направи крачка назад и сръчно опръска с кръвта собствената си риза. — Вие го направихте. Направихте го с юмрука си. Това е ужасно. Вие кажи-речи ме убихте. Пак трябва да се защищавам.