Читать «Удавеният великан» онлайн - страница 5

Следващия ден съзнателно отложих посещението си до късно следобед и когато отидох, по камъните бяха насядали не повече от петдесет, шестдесет души. Великанът беше изтласкан още по-близо до брега, намираше се вече на около седемдесет и пет ярда, а краката му мачкаха коловете на загниващия вълнолом. Наклонът на по-твърдия пясък бе килнал тялото към морето и нараненото лице се бе обърнало встрани сякаш в съзнателно движение. Седнах на голям метален рудан, закрепен върху бетонен блок над камъните, и погледнах надолу към полегатото тяло.

Обезцветената му кожа бе загубила седефената си прозрачност и бе напръскана с мръсен пясък, заменил пясъка, отмит от нощния прилив. Туфи водорасли изпълваха празнините между пръстите, а купчини смет и черупки лежаха в кухините под бедрата и колената. Но въпреки това и продължаващото загрубяване на чертите му великанът все още запазваше омировската си величавост. Огромната ширина на раменете и грамадните колони на ръцете и краката продължаваха да пренасят тялото в друго измерение и великанът приличаше повече на автентичен образ на един от удавените аргонавти или герои на Одисей, отколкото на обикновения очовечен портрет, запечатан в съзнанието ми от първия ден.

Спуснах се върху пясъчната ивица и тръгнах между локвите към великана. Две малки момчета седяха в кладенеца на ухото, а в отдалечения край самотен младеж стоеше изправен върху един от палците на краката и гледаше как се приближавам. Както се надявах, никой друг не ми обърна внимание и хората на брега продължаваха да се свиват в дрехите си.

Проснатата дясна китка на великана беше покрита с начупени черупки и пясък, върху който се виждаха отпечатъци от стъпки. Закръглената маса на бедрото се извисяваше над мене и закриваше напълно морето. Сладникавокиселата миризма, която бях усетил преди, сега беше по-остра и през матовата кожа виждах серпантините на съсирени кръвоносни съдове. Колкото и отблъскваща да изглеждаше тази непрекъсната метаморфоза, само животът, осезаем дори в смъртта, ми позволи да стъпя върху трупа.

Като използвах стърчащия палец за перило, аз се покатерих върху дланта и започнах изкачването. Кожата бе по-твърда, отколкото очаквах, едва поддаваше под тежестта ми. Бързо минах по наклонената долна част на ръката и по издутите като балон бицепси. Лицето на удавения великан се възправи от дясната ми страна с подобните на пещери ноздри и огромните плоскости на бузите, наподобяващи конуса на странен вулкан.

Заобиколих рамото по най-безопасния път, стъпих върху широката площадка на гръдния кош, където ребрата се издуваха като огромни греди. Бялата кожа беше покрита с потъмняващите белези от хиляди стъпки, сред които ясно личаха отделни следи от пети. Някой беше построил малък пясъчен замък в средата на гръдната кост и аз се качих върху тази полуразрушена постройка, за да огледам по-добре лицето.

Двете деца се бяха изкатерили по ухото и се вмъкваха в дясната очна кухина, чието синьо кълбо, напълно замъглено от някаква течност с млечен цвят, се беше втренчило, без да вижда дребните им тела. Погледнато косо отдолу, лицето беше лишено от всякаква изящност и покой, отдръпнатите устни и вирнатата брадичка приличаха на разбития нос на огромен кораб, претърпял корабокрушение. За първи път долових колко окончателна е тази последна физическа агония на великана, не по-малко болезнена от това, че той не усещаше разрушението на мускулите и тъканите. Пълната изолация на загиналото тяло, изхвърлено като изоставен кораб върху празния бряг, почти извън досега на вълните, превръщаше лицето му в маска на изтощение и безпомощност.