Читать «Спасителят в ръжта» онлайн - страница 8

— Ако не се лъжа, мисля, че си имал неприятности и в Хутънското училище, и в Елктън Хилз. — Не го каза само саркастично, ами и някак мръсно.

— Нямах много неприятности в Елктън Хилз — му отговорих. — Всъщност не ме точно изключиха или нещо подобно. Аз просто един вид си напусках.

— А защо, смея ли да попитам?

— Защо ли? Ами че то е дълга история, сър. Искам да кажа, доста е сложно.

Не ми се щеше да се впускам в подробности пред него. И без това нямаше да разбере нищо. Изобщо нямаше да загрее. Една от най-важните причини да напусна Елктън Хилз беше, че бях обграден от лицемери. И туй то. С лопата да ги ринеш. Например имаха онзи там директор, мистър Хаас, по-голям лицемер от онова копеле не съм виждал. Десет пъти по-мръсен от нашия Търмър. В неделните дни например този Хаас тръгваше да се ръкува с всичките родители, като дойдеха в училището с колите си. Адски любезен и прочие. Освен ако някое момче имаше стари и смешни на вид родители. Да знаете как постъпи с родителите на моя съквартирант. Искам да кажа, ако майката на момчето е дебела и кофти или нещо такова, а баща му е някой човечец, дето носи от онези костюми с високите рамене и кофти обуща от бяла и черна кожа, тогава бай ти Хаас само ще се ръкува с тях и ще пусне по една фалшива усмивка, и ще отиде да се разговаря, може би цял половин час, с родителите на някое друго момче. Не мога да понасям такива работи. Просто полудявам. Така ме потискат, че стигам до лудост. Мразех това идиотско Елктън Хилз. Старият Спенсър ме запита нещо тогава, но не го чух. Мислех си за нашия Хаас.

— Какво казахте, сър? — попитах аз.

— Имаш ли някакви особени угризения, че напускаш Пенси?

— О, разбира се, че имам малко угризения. Разбира се, но не много. Поне засега още не. Предполагам, че още не съм го почувствал както трябва. Сега само си мисля за връщането ми у дома в сряда. Голям простак съм.

— Никак ли не те е грижа за бъдещето ти, момче?

— О, разбира се, грижа ме е. Разбира се. Грижа ме е, разбира се. — Помислих си за минутка. — Но не твърде много, струва ми се.

— Ще се загрижиш — каза старият Спенсър. — Ще се загрижиш, момче. Ще се загрижиш, когато стане твърде късно.

Не ми беше приятно да чуя това. Звучеше ми, като че ли съм вече мъртъв или нещо подобно. Много ме потисна.

— Сигурно ще се загрижа — казах аз.

— Бих желал да налея малко разум в тази твоя, момче. Мъча се да ти помогна. Мъча се да ти помогна, ако мога.

И наистина се мъчеше. Явно беше. Само че бяхме твърде раздалечени на двата полюса, там е всичкото.

— Зная, че се мъчите, сър — казах аз. Много ви благодаря. Не се майтапя. Ценя това. Така си е.

Тогава станах от леглото. Братче, да ме убиеха, не можех да седя повече там.

— Работата е обаче, че трябва да тръгвам. Имам доста неща в гимнастическия салон, които трябва да си прибера, че ще си го нося дома.

Той ме погледна и пак закима с глава, сериозно замислен. Изведнъж дяволски ми домъчня за него. Но просто не можех да вися повече там, както бяхме на два полюса един от друг, и той вечно не улучваше леглото, като метнеше нещо на него, с този оръфан стар халат, и откритите му гърди, и цялата къща, изпълнена с тази грипова миризма на капки за нос.