Читать «Синият период на де Домие-Смит» онлайн - страница 5

Телеграмата, с която потвърждавах съгласието си, замина след пет минути. Колкото и да е чудно, може би от вълнение, но по-вероятно от чувство на вина пред Боби (телеграмата подадох по телефона за негова сметка), този път се отказах от литературните си способности и се ограничих с десетина реда.

Вечерта, както обикновено, се срещнахме с Боби за вечеря в седем часа в Овалната зала, но на мен ми стана неприятно, като видях, че той води със себе си гостенка. Досега не му бях казал нито дума за гореспоменатите занимания и до смърт ми се искаше да му съобщя новината, да го зашеметя с нея, но насаме. Гостенката беше една много привлекателна млада дама, разведена преди няколко месеца, с която Боби се срещаше често и която аз бях виждал няколко пъти. Тя беше много мила жена, но всеки неин опит да се сприятели с мен, да ме накара деликатно да сваля бронята си или поне шлема аз тълкувах като неизречена покана да спя с нея при първия удобен случай, тоест щом тя успее да разкара Боби, който несъмнено беше твърде стар за нея. През цялата вечеря, бях настроен неприязнено и се ограничавах само с кратки реплики. Едва когато ни поднесоха кафето, изложих накратко плановете си за лятото. Боби ме изслуша, след това ми зададе няколко сравнително интелигентни въпроса. Отговорих му студено, съвсем кратко, като неоспорим владетел на своята съдба.

— О, но това е толкова интересно! — възкликна гостенката на Боби, като очевидно очакваше с присъщата си поквареност да й подам под масата адреса си в Монреал.

— Но аз мислех, че ще дойдеш с мене в Роуд Айлънд — каза Боби.

— Мили, защо трябва да му разваляш удоволствието — обади се мисис X.

— Нямам такива намерения — каза Боби, — но бих предпочел да знам повече подробности за тази работа.

По тона му обаче разбрах, че той вече сменя мислено двата билета за купе с един спален вагон.

— Според мен това е най-милата, най-съблазнителната покана, която човек може да получи — обърна се топло към мен мисис X. Очите й святкаха от порочни желания.

В неделя, когато слязох на перона на Уиндзорската гара в Монреал, носех двуреден бежов габардинен костюм (на който давах страшно висока оценка), тъмносиня риза от вълнено трико, пастеленожълта памучна връзка, обувки в кафяво и бяло, сламена шапка (взета от Боби и малка за мен) и тъмночервеникави мустаци, пуснати преди три седмици. Посрещна ме мосю Йошото — дребничък човек, не повече от пет фута висок, с доста изпоцапан ленен костюм, с черни обувки и черна филцова шапка с обърната нагоре периферия. Той ми подаде ръка, без да се усмихне, и доколкото си спомням, без да каже дума. Изражението на лицето му беше inscrutable, както е казано във френския превод на книгата на Сакс Ромер за Фу Ман-чу. Аз пък, кой знае защо, се ухилих до ушите. И нито можех да махна тази усмивка, нито поне да я потисна.