Читать «Синият период на де Домие-Смит» онлайн

Майка ми и баща ми се разведоха през зимата на 1928 година — тогава аз бях осемгодишен, — а в края на пролетта мама се ожени за Боби Агаджанян. След една година по време на голямата финансова криза на Уолстрийт Боби загуби всичко, което той и мама имаха, с изключение, очевидно, на своята магическа пръчка. Във всеки случай буквално за двайсет и четири часа Боби се превърна от безработен борсов посредник и обеднял бонвиван в енергичен, макар и малко неопитен, агент-оценител в Обединението на собствениците на галерии за американска живопис и музеи на изящни изкуства. Няколко седмици по-късно, в началото на 1930 година, нашата доста разнородна тройка се премести от Ню Йорк в Париж, където Боби щеше да намери по-добро приложение на своята нова професия. Тогава бях само на десет години — равнодушен, ако не и напълно безразличен към всичко — и доколкото си спомням, тази голяма промяна не ми се отрази болезнено. Но връщането — връщането в Ню Йорк след девет години, три месеца подир смъртта на мама — ме смаза, и то страшно.

Помня много добре една случка — два-три дни след пристигането ни с Боби в Ню Йорк. Стоях прав в претъпкания автобус, който се движи по Лексингтън Авеню, и се бях хванал за лъскавата тръба до мястото на шофьора, опирайки се гръб в гръб с човека зад мен. Няколко пъти шофьорът повтори на струпалите се около предната врата: „Отстъпете назад!“ Някои го послушаха, а други не. По едно време той се възползва от червената светлина на една пресечка, обърна се и погледна към мен — аз стоях точно зад него. Тогава бях на деветнадесет години, още не носех шапка и правата ми, черна и не особено чиста коса падаше според европейската мода над пъпчивото ми ниско чело. Шофьорът ми заговори с тих, бих казал дори благоразумен тон: „Хайде, братче — каза той. — Помръдни си малко задника.“ Струва ми се, че именно това „братче“ ме накара да изляза извън кожата си. Без дори да си дам труд да се наведа към него и да продължа разговора в същия bon gout който той поддържаше, аз го осведомих на френски, че е груб, тъп, нахален тип и че дори не подозира как го ненавиждам. Едва тогава, след като вече ми беше олекнало на душата, отстъпих назад.

Но имаше и много по-лоши случаи. След около седмица, когато излизах един следобед от хотел „Риц“, където живеехме с Боби, въобразих си, че са отвинтили седалките на всички нюйоркски автобуси и са ги наредили по улиците и навсякъде се играе на „музикални столове“. Помислих си, че и аз бих поиграл на тази игра, но само ако получех от манхатънската църква гаранция, че всички останали участници ще стоят почтително настрана и ще чакат, докато аз не заема своя стол. Когато ми стана ясно, че такова нещо няма да стане, взех по-решителни мерки. Започнах да се моля всички хора да изчезнат от града, за да мога да се радвам на пълна самота, да, с-а-м-о-т-а. В Ню Йорк това е единствената молба, която не се забутва някъде и не се бави по разни инстанции, тъй че преди още да се обърна, всичко, до което се докоснех, се превръщаше в безпросветна самота. Сутрин и рано следобед присъствах — само телом — на лекции в художественото училище на Четиридесет и осма улица и Лексингтън Авеню, което ненавиждах. (Една седмица преди да напуснем с Боби Париж, бях получил три първи награди на националната изложба на млади художници в галерията Фрайбург.) На връщане в Америка неведнъж се бях оглеждал в голямото огледало на нашата каюта, удивлявайки се на невероятната си прилика с Ел Греко. Три пъти седмично прекарвах късните следобедни часове на зъболекарски стол — за два-три месеца ми извадиха осем зъба, три от които предни. Останалите два следобеда обикалях художествените галерии, повечето, на Петдесет и седма улица, и едва се сдържах да не дюдюкам срещу картините на американските художници. Вечер обикновено четях. Купих си пълното харвардско издание „Класически произведения“ — най-вече защото Боби каза, че нямало къде да го сложим — и на пук на всичко прочетох всичките петдесет тома. След вечеря почти неизменно слагах статива между двете легла в стаята, която делях с Боби, и живописвах. Само за един месец, както се вижда от дневника ми за 1939 година, бях завършил напълно осемнадесет платна с масло. Заслужава да се отбележи, че седемнадесет от тях бяха автопортрети. Понякога, когато музата ми капризничеше, оставях боите настрана и рисувах карикатури. Все още пазя една от тях. Тя представлява огромна човешка уста — същинска паст, над която се е надвесил зъболекар. Вместо език от устата се подава стодоларова банкнота и зъболекарят казва тъжно на пациента (на френски): „Кътника ще успеем да спасим, но се боя, че трябва да извадим този език.“ Влюбен бях в тази карикатура.