Читать «Синият период на де Домие-Смит» онлайн - страница 3

Още в същия миг, убеден, че по-добър кандидат от мен няма да се намери, измъкнах изпод кревата портативната машина на Боби и написах на френски страшно темпераментно писмо до мосю Йошото, заради което се отказах този ден от сутрешните занятия в художественото училище на Лексингтън Авеню. Само встъпителната му част беше около три страници и толкова разпалена, че просто димеше. Писах му, че съм двадесет и девет годишен и съм роднина на Оноре Домие — баща ми е негов племенник. Писах, че след смъртта на жена ми съм оставил малкото си имение в Южна Франция и съм дошъл временно — на това наблегнах специално — в Америка, където гостувам у един свой престарял роднина. Рисувам още от най-ранно детство, обясних аз, но следвайки съвета на Пабло Пикасо, един от най-старите и най-скъпи приятели на родителите ми, още не съм правил изложба. Обаче редица мои маслени платна и акварели красят един от най-изящните домове в Париж, при това не на някои nouveau riche, и вече са gagne вниманието на едни от най-изтъкнатите критици в наше време. След преждевременната и трагична смърт на жена ми, починала от ulceration cancereuse, съм бил дълбоко убеден, че вече няма да пипна четка. Но някои финансови затруднения напоследък са ме накарали да променя това толкова сериозно свое resolution. Писах, че ще бъде чест за мен да представя свои работи на „Приятелите на великите майстори“, което ще сторя веднага щом ми бъдат изпратени от моя агент в Париж, на когото естествено ще пиша tres presse. Накрая следваше: „С най-дълбоко уважение Жан де Домие-Смит.“

Докато измисля този псевдоним, изгубих почти толкова време, колкото и за написването на писмото.

Писмото беше написано на най-обикновена хартия, но аз го запечатах в плик с емблемата на хотел „Риц“. Сложих му марки за „препоръчано“, които намерих в чекмеджето на Боби, и тръгнах към фоайето да го пусна в кутията. По пътя се отбих при служителя, който разпределя пощата, да го предупредя, че ако се получи писмо на името де Домие-Смит, то е за мен. Пуснах писмото и към два и половина се вмъкнах в клас в часа по анатомия, който беше започнал в два без петнадесет. Съкурсниците ми за първи път ми се видяха съвсем свестни младежи.

През следващите четири дни използвах всичкото си свободно време — а и част от не съвсем свободното, — за да рисувам и направих повече от десет работи, които според мен бяха типични за американското приложно изкуство в областта на рекламата. Работейки предимно с акварел, но от време на време, за да покажа възможностите си, и с перо, изрисувах хора с вечерно облекло, които пристигат с лимузини на театрални премиери — сухи, стройни, суперелегантни двойки, които явно никога в живота си не бяха смутили някого поради небрежно отношение към хигиената на подмишниците и които, впрочем, може би въобще нямаха подмишници. Нарисувах загорели от слънцето млади гиганти с бели смокинги, които седяха на бели маси около сини плувни басейни и се чукаха прекалено възторжено с пълни чаши — коктейли с евтино, но ултрамодерно уиски. Нарисувах червенобузи, рекламогенични деца, които преливаха от щастие и здраве и протягаха празните си чинии и искаха с усмивка да им се сипе още закуска. Нарисувах засмени момичета с вирнати гърди, които караха водни ски без никаква грижа на този свят, защото бяха сигурно защитени от такива национални бедствия като кървящи венци, нечист цвят на лицето, грозни косми и липса на подходяща осигуровка за живот. Нарисувах домакини, застрашени от какви ли не опасности, ако не употребяват най-добрия сапун: сплъстени коси, изгърбена стойка, непослушни деца, изневяра, загрубели (но все пак тънки) ръце, неприветливи (но огромни) кухни.