Читать «Синият период на де Домие-Смит» онлайн - страница 19

При втората чаша кафе извадих неизпратеното още писмо до сестра Ирма и го препрочетох. Видя ми се малко неубедително и реших по-скоро да се прибера, че да го пооправя. Замислих се върху плановете си да посетя сестра Ирма и ми дойде на ум, че никак няма да е зле да си взема билет за влака още тази вечер. С тези мисли, които не ми дадоха така нужното ми ободрение, излязох от закусвалнята и забързах към квартирата.

Само след петнадесет минути ми се случи нещо съвсем невероятно. Зная, че това, което ще разкажа, носи всички неприятни белези на измислица, но си е чиста истина. Ще стане дума за една странна преживелица, която и до днес си остава необяснима за мен, но въпреки това ще ми се, ако това е възможно, да опиша случая без ни най-малък оттенък на мистицизъм. Да сторя обратното, би означавало да намеквам или да твърдя, че между духовните откровения на свети Франциск Асизки и престорената религиозност на тия, дето ходят само в неделя на черква, разликата е една и съща.

Беше вече тъмно, към девет часа, когато, наближавайки сградата на курсовете, забелязах светлина в ортопедическата работилница. Стреснах се, като видях на витрината жив човек — около тридесетгодишна масивна жена с копринена рокля в зелено, жълто и светлолилаво. Тя сменяше бандажа на дървения манекен. Когато се доближих до витрината, жената тъкмо беше свалила стария бандаж, който държеше под лявата си мишница (тя самата стоеше с дясната си страна към мен) и прикрепваше новия. Стоях приковал поглед в нея, и тя изведнъж усети, че я гледат, и вдигна глава към мен. Веднага й се усмихнах, за да й дам да разбере, че този, който стои със смокинг в тъмното навън, не е враг, но това не помогна. Жената се изплаши невероятно. Тя пламна цяла, изпусна бандажа изпод мишницата си и се спъна в купа емайлирани подлоги. Аз протегнах ръка към нея и си ударих пръстите в стъклото. Тя се пльосна тежко по задник, както падат кънкьорите, но веднага стана, без да ме поглежда. Все още зачервена, жената отметна с ръка косата си от лицето и отново се зае да привързва бандажа на манекена. И точно в този миг се случи най-интересното. Най-неочакваното (стремя се да разкажа това без преувеличения) лумна огромно слънце и се понесе право към носа ми със скорост деветдесет и три милиона мили в секунда. Ослепен и страшно уплашен, аз се подпрях с ръка на витрината, за да не падна. Това трая само няколко секунди. Когато заслепението мина, жената вече я нямаше, но на витрината се разстилаше изящна градина от бляскави емайлирани цветя.

Отдалечих се и обиколих два пъти блока, докато коленете ми престанат да се подкосяват. После — повече не посмях да погледна витрината — се качих в стаята си и легнах. След няколко минути или може би след няколко часа вписах в дневника си на френски следните редове: „Оставям сестра Ирма на свобода — нека следва своя собствен път. Всички сме монахини.“