Читать «По-горе билото, майстори!» онлайн - страница 33

Лейтенантът все още стоеше пред библиотеката. Прелистваше някаква книга, очевидно изцяло погълнат от нея. (И досега не зная каква беше тази книга). Мисис Силзбърн, вече с напълно свеж вид, гримирана отново плътно, седеше чак на другия край на дивана, далеч от чичото на бащата на булката и разгръщаше едно списание.

— О, чудесно! — възкликна тя с тон, предназначен за приеми, при вида на подноса, който тъкмо слагах на масичката. Тя ми се усмихна любезно.

— Сложих съвсем мъничко джин — слъгах аз, разбърквайки коктейла в каната.

— Тук е тъй приятно и прохладно сега — каза мисис Силзбърн. — Между другото, може ли да попитам нещо? — Тя остави списанието, стана, заобиколи дивана и отиде до бюрото. Протегна ръка и докосна с пръст една от снимките на стената. — Кое е това очарователно дете?

Климатичната инсталация, работеща сега гладко и равномерно, и новият грим бяха оказали своето въздействие — тя вече не приличаше на измъчено, плахо дете, какъвто вид имаше под палещото слънце пред кафенето на Седемдесет и девета улица. Сега разговаряше с мен с онова сдържано изящество, което й беше присъщо в началото, когато аз скочих в колата и тя ме попита дали не съм Дики Бриганза.

Престанах да бъркам коктейла и се приближих до нея. Тя сочеше с лакирания си нокът едно момиченце в груповата снимка на децата, участвали през 1929 година в програмата „Какво умно дете“. На снимката бяхме седем деца, насядали около кръглата маса, с микрофон пред всяко.

— В живота си не съм виждала по-очарователно дете — каза мисис Силзбърн. — Знаете ли на кого прилича малко, особено в очите и устата?

В този момент уискито — не цялото, но един пръст, да речем — започна да ме хваща и аз едва не отговорих: „На Дики Бриганза“, но се усетих навреме и благоприличието надделя. Кимнах и назовах името на онази киноактриса, за която спомена в колата придворната във връзка с деветте хирургически шева.