Читать «Човека, който се смее» онлайн - страница 9

След още един гейм вече доста се здрачи и не можеше да се играе повече. Прекратихме играта и започнахме да си събираме нещата. Хвърлих още един поглед към Мери Хъдсън. Тя стоеше близо до третата база и плачеше. Вожда я държеше за ръкава на палтото, но тя се изскубна. Хукна от игрището към циментовата пътека и продължи тичешком по нея, докато се изгуби от погледа ни. Вожда не се затича подире й. Само я изпрати с очи, докато тя се скри. После влезе в игрището и прибра двете бухалки — ние винаги оставяхме бухалките и той ги прибираше в рейса. Аз пристъпих към него и го попитах дали не са се скарали с Мери Хъдсън. А той ми рече да си напъхам ризата в гащите.

Както винаги ние, команчите, се втурнахме към рейса с викове, блъскане и ръгане, без да забравяме нито за миг, че отново наближава време за Човека, който се смее. Пресичайки тичешком Петото авеню, някой изпусна пуловера си и аз се препънах в него и се проснах на земята. Скочих веднага, но когато дотичах до рейса, най-хубавите места бяха вече заети и трябваше да седна някъде към средата. Ядосан от това, ръгнах в ребрата съседа си отдясно, после обърнах глава и видях Вожда да прекосява улицата. Още не беше съвсем тъмно, но както винаги към шест часа притъмняваше. С вдигната яка и бухалките под лявата мишница Вожда пресичаше улицата, забил поглед в паважа. Черната му коса, намокрена и така добре вчесана рано следобед, сега беше изсъхнала и се развяваше на вятъра. Помня, че си помислих: жалко, че Вожда няма ръкавици.

Когато Вожда се качи, в рейса настъпи тишина — онази относителна тишина, която настъпва в театъра с угасването на първите лампи. Едни довършваха разговорите си с припрян шепот, други ги прекратиха веднага. И все пак първата работа на Вожда бе да ни каже:

— Никакъв шум повече! Иначе няма да разказвам.

В същата секунда в рейса се възцари абсолютна тишина, тъй че на Вожда не му оставаше друго освен да заеме мястото си и да започне. Той седна, извади носната си кърпа и старателно си издуха носа — първо едната ноздра, после другата. Търпеливо и дори с известен интерес ние изчакахме края на на това представление. След като си свърши работата с кърпата, той я сгъна прилежно на четири и я прибра в джоба си.

Четири от куршумите на Дюфарж пронизали Човека, който се смее — два право в сърцето. Дюфарж все още закривал с длан очи, за да не види лицето на Човека, но когато от посоката, в която бил стрелял, долетели предсмъртни стенания, той засиял. Черното му сърце забило лудо и той се спуснал към припадналата си дъщеря и я свестил. Извън себе си от радост, двамата — с храбростта на страхливци — едва сега се осмелили да погледнат Човека, който се смее. Главата му била клюмнала безжизнено, брадата опирала в окървавените гърди. Полека, жадно, бащата и дъщерята се приближили да разгледат отблизо жертвата си. Но ги очаквала изненада. Човека, който се смее, съвсем не бил умрял и сега по някакъв непознат способ свивал мускулите на стомаха си. Когато двамата се доближили съвсем до него, той изведнъж вдигнал глава, избухнал в чудовищен смях и ловко, дори педантично изплюл един след друг и четирите куршума. Това така поразило Дюфарж и дъщеря му, че сърцата им се пръснали и двамата паднали мъртви в краката на Човека, който се смее. (Ако тази част все пак трябваше да бъде по-кратка, тя би могла да свърши тук; команчите лесно биха си разтълкували внезапната смърт на Дюфарж и дъщеря му. Но частта продължаваше.)