Читать «Човека, който се смее» онлайн - страница 7

Един ветровит априлски ден нашият Вожд, след като ни взе както обикновено в три часа на ъгъла на Сто и девета и Амстердам, подкара на изток по Сто и десета улица и после пое обичайния път по Петото авеню. Косата му беше измокрена и вчесана гладко, а вместо коженото яке носеше палто и аз естествено предположих, че днес Мери Хъдсън ще бъде с нас. А когато подминахме входа, през който обикновено влизахме в парка, вече бях сигурен в това. Както се полагаше, Вожда спря рейса на пресечката между Шестдесета и Седемдесета улица. И за да ни мине по-лесно времето, възседна наопаки седалката си и пусна ново продължение на „Човека, който се смее“. Помня тази част до последната подробност и трябва да я преразкажа накратко.

По известно стечение на обстоятелствата най-добрият другар на Човека, който се смее, неговият огромен вълк Чернокрил, попаднал в капан, поставен хитро от Дюфаржови. Познавайки безпределната вярност на Човека, който се смее, към другарите му, Дюфаржови му предложили да освободят Чернокрил, ако самият той им се предаде. Без ни най-малко да се усъмни в думите им, той приел тези условия. (Някои от дребните колелца на неговия гениален механизъм понякога, по необясними причини, отказваха да работят нормално.) Уговорили се Дюфарж и дъщеря му да се срещнат в полунощ с Човека, който се смее, на определено място в гъстата гора около Париж и там, при лунна светлина, Чернокрил да бъде освободен. Обаче Дюфаржови нямали никакво намерение да пуснат Чернокрил, от когото се страхували и когото ненавиждали. В определената вечер те довели вместо Чернокрил друг вълк, като предварително боядисали в снежнобяло левия му заден крак, та съвсем да прилича на Чернокрил.

Но Дюфарж и дъщеря му не се съобразили с две неща: сантименталната душа на Човека, който се смее, и това, че той владеел вълчия език. Още щом се оставил дъщерята на Дюфарж да го привърже с бодлива тел към едно дърво, някакъв вътрешен подтик го накарал да извиси хубавия си мелодичен глас и да каже няколко прощални думи на този, когото той взел за своя стар другар. Застанал на няколко крачки, осветен от луната, подставеният вълк бил удивен от лекотата, с която Човека говорел вълчия език, и слушал известно време последните напътствия както от личен, тъй и от професионален характер. Но накрая изгубил търпение и започнал да пристъпя от крак на крак. Неочаквано той прекъснал доста рязко Човека, който се смее, и му заявил, че първо, не се казва нито Тъмнокрил, нито Чернокрил, нито Сивокрак и разни такива глупости, а се казва Арман, и второ, че никога в живота си не е бил в Китай и няма никакво намерение да отива там.

Разгневен с право, Човека, който се смее смъкнал е език маската си и лицето му лъснало на лунната светлина с цялата си голота. Мадмоазел Дюфарж тутакси припаднала. Баща й имал по-голям късмет. В момента го била нападнала туберкулозната му кашлица и той не видял фаталното сваляне на маската. Когато кашлицата отминала и зърнал осветеното от луната безчувствено тяло на дъщеря си, веднага съобразил какво е станало. Той закрил очи с ръка и изстрелял цялата пачка от пистолета си по посоката, откъдето се носело тежкото, свистящо дишане на Човека, който се смее.