Читать «Човека, който се смее» онлайн - страница 8

Тук завърши тази част от разказа.

Вожда извади евтиния си джобен часовник, погледна го, после седна с лице към волана и запали мотора. Аз също погледнах часовника си. Наближаваше четири и половина. Когато рейсът потегли, попитах Вожда няма ли да чакаме Мери Хъдсън. Той не ми отговори и преди да съм успял да повторя въпроса си, обърна се към нас и каза:

— Не можете ли да помълчите малко? Тихо!

Каквото и да е, тази заповед беше фактически безсмислена. В рейса и преди, и сега цареше пълна тишина. Всички си мислехме за бедата, в която бе попаднал Човека, който се смее. Не, ние отдавна бяхме престанали да се тревожим за нашия герой, защото имахме много голяма вяра в него, но когато се излагаше на опасност, не ни беше до разговори.

През третия или четвъртия гейм същия следобед изведнъж забелязах от игрището Мери Хъдсън. Тя седеше на една пейка на стотина крачки вляво от мен, притисната между две гувернантки с детски колички. Облечена с коженото палто, тя пушеше цигари и като че ли гледаше към нас. Това откритие ме развълнува и аз извиках на Вожда, който стоеше зад подавача. Той забърза към мен, дори едва не затича. „Къде е?“ — попита. Посочих му я. Вожда се загледа за миг към нея, после ми каза, че ще се върне след минутка и напусна игрището. Вървейки бавно, той разкопча палтото си и пъхна ръце в джобовете на панталоните. Аз седнах и се загледах след него. Когато Вожда стигна до Мери Хъдсън, палтото му беше вече пак закопчано, а ръцете прилепени до тялото.

Той постоя над нея около пет минути — очевидно й говореше нещо. После тя, стана и двамата тръгнаха към игрището. По пътя не разговаряха и нито веднъж не се погледнаха. Когато стигнаха до нас и Вожда зае мястото си, аз извиках:

— Тя няма ли да играе?

Той ми отвърна да си гледам играта. Аз взех да си гледам играта, но не откъсвах очи от Мери Хъдсън. Тя мина бавно покрай игрището, пъхнала ръце в джобовете на коженото си палто, и седна точно зад трета база на една скамейка, която играчите бяха вдигнали от мястото й. Запали нова цигара и прехвърли крак връз крак.

Когато дойде ред на Воините да бият, аз отидох при нея и я попитах не иска ли да поиграе отляво. Тя завъртя глава. Попитах я да не е изстинала. Пак завъртя глава. Казах й, че няма кой да ми играе отляво. Обясних й, че едно и също момче играе и център, и отляво. Но всичко това остана без отговор. Тогава подхвърлих ръкавицата си във въздуха и се опитах да я посрещна с глава, но тя падна в една кална локва. Избърсах я в панталоните и попитах Мери Хъдсън няма ли някой път да дойде на гости у дома. Казах й, че Вожда много често ни идва на гости.

— Остави ме на мира — каза тя. — Моля ти се, остави ме на мира.

Погледнах я учудено, после измъкнах мандарина от джоба си и тръгнах към пейките на Воините, подмятайки във въздуха мандарината. Но насред път се спрях, обърнах се и тръгнах заднишком, като гледах към Мери Хъдсън и продължавах да си подхвърлям мандарината. Нямах представа какво ставаше между Вожда и Мери Хъдсън (а и сега само съвсем смътно се досещам) и все пак вече бях абсолютно сигурен, че Мери Хъдсън завинаги е отпаднала от племето на команчите. Тази сигурност, макар и неподкрепена от факти, направи така колеблив и без това рискования заден ход, че аз се бамнах право в една детска количка.