Читать «Човека, който се смее» онлайн - страница 10

Дни наред Човека, който се смее, стоял привързан за дървото с бодливата тел, а труповете на бащата и дъщерята се разлагали в краката му. Раните му кървели непрекъснато, а запаси от орлова кръв наблизо нямало, затова пък смъртта била по-близо от всеки друг път. Ала един ден с пресипнал, но изразителен глас той призовал на помощ горските животни. Поръчал им да доведат при него милото джудже Омба. И те го послушали. Ала дълъг бил пътят през парижко-китайската граница и обратно и когато Омба пристигнал с аптечката и пресен запас от орлова кръв, Човека, който се смее, вече бил в безсъзнание. Преди всичко Омба се заел с едно милостиво дело: той вдигнал маската на своя господар, захвърлена от вятъра върху гъмжащия от червеи труп на мадмоазел Дюфарж. После я поставил почтително върху страшното лице на господаря и едва тогава започнал да превързва раните му.

Когато Човека, който се смее, най-сетне отворил малките си очи, Омба припряно поднесъл към маската съда с орлова кръв. Но Човека, който се смее, не се докоснал до нея. Той само произнесъл с тих глас името на своя обичен Чернокрил. Омба навел глава — тя също била малко обезформена — и разкрил на господаря си, че Дюфаржови са убили Чернокрил. Горестен, сърцераздирателен стон се изтръгнал от гърдите на Човека, който се смее. Той протегнал отмаляла ръка към съда с орлова кръв и го строшил в шепата си. Малкото останала кръв се стекла на тънка струйка по китката му. Той заповядал на Омба да обърне глава и ридаейки, Омба му се подчинил. Накрая, преди да прихлупи лице към окървавената земя, Човека, който се смее, смъкнал маската си — това било последното му движение.

Разказът, разбира се, свърши тук. (И никога не бе продължен.) Вожда подкара рейса. На отсрещния ред Били Уолш, най-малкият от команчите, избухна в плач. Никой не му се скара да млъкне. Колкото до мен, помня, че коленете ми се бяха разтреперали.

След няколко минути аз слязох от рейса и първото нещо, което попадна пред очите ми, беше парче тънка червена хартия, залепнала в основата на един стълб, с която вятърът си играеше. Тя много приличаше на онази маска от макови листа. Когато се прибрах вкъщи, зъбите ми тракаха неудържимо и нашите веднага ме изпратиха в леглото.