Читать «Човека, който се смее» онлайн - страница 5

Без да се замислям, мога да кажа, че помня само три момичета в живота си, които от пръв поглед са ме поразявали с невероятната си красота. Едното видях на плажа в Джонс Бийч през 1936 година — слабичко същество с черен бански костюм, което се мъчеше да отвори оранжев чадър. Второто срещнах през 1939 година на един параход в Карибско море — то пък хвърли запалката си по един делфин. И третото момиче беше момичето на Вожда, Мери Хъдсън.

— Много ли закъснях? — попита тя и се усмихна на Вожда.

Със същия успех би могла да попита: „Много ли съм грозна?“

— Не — отвърна Вожда.

Някак припряно той огледа команчите, които седяха най-близо до него, и им даде знак да направят място. Мери Хъдсън седна между мен и едно момче — Едгар, презимето му не помня, — чийто чичо беше голям приятел с един контрабандист на спиртни напитки. Ние се свихме колкото можем повече, за да има място за нея. Команчите мълчаха до един.

По обратния път към нашата редовна спирка Мери Хъдсън се наклони към Вожда и оживено започна да му обяснява кои влакове е изпуснала и кой влак е хванала. Тя живееше в Дъгластън, на Лонг Айлънд. Вожда беше много нервен. Той не само не вземаше участие в разговора, но и почти не слушаше какво му говори тя. Помня, че по едно време главата на лоста за скоростите отхвръкна от ръката му.

Когато слязохме от рейса, Мери Хъдсън се лепна за нас. И съм сигурен, че когато стигнахме до бейзболното игрище, на лицата на всички команчи се четеше една и съща мисъл: някои момичета хич не се сещат кога е време да се пръждосват вкъщи. Като капак на всичко, когато, аз и един друг команч хвърляхме монета, за да видим кой отбор ще играе пръв, Мери Хъдсън изяви желание и тя да участва в играта. Отговорът беше повече от ясен. До този миг команчите просто гледаха с недоумение тази фуста, а сега очите им засвяткаха от възмущение. Но в отговор тя се усмихна. Това внесе известно смущение. Тук се намеси Вожда, при което пролича добре прикриваната досега способност да се обърква при известни обстоятелства. Той отведе Мери Хъдсън настрана, за да не го чуват команчите, и, както изглежда, се опита да й поговори сериозно, разумно.

Но накрая Мери Хъдсън го прекъсна и всички команчи я чуха да вика:

— Но много ми се играе! И аз искам да поиграя!

Вожда кимна и отново започна да я убеждава. Посочи й игрището — подгизнало, цялото на дупки. Вдигна една бухалка, за да й покаже колко е тежка.

— Няма значение — долетя до нас ясно гласът й. — Отнякъде си съм дошла чак в Ню Йорк, че и на зъболекар, и на не знам какво… Ще играя и толкоз!