Читать «Обещанието» онлайн - страница 8

— Елате — каза Ризен и стана.

Двамата излязоха. Пред кръчмата чакаха една тъмна лимузина и голямата кола на оперативната група. Зад тях беше спряла санитарната линейка. Селският площад беше огрян от ярко слънце. До кладенеца стояха две деца, пет или шестгодишни, момиче и момче — момичето с кукла под мишница, а момчето с камшиче в ръка.

— Седнете до шофьора, фон Гунтен! — извика Матей през прозореца на лимузината и след като амбулантният търговец седна с въздишка на облекчение, сякаш вече беше на сигурно място, а Ризен се качи в другата кола, комисарят каза: — Хайде сега ни покажете какво сте намерили в гората.

Те вървяха през мократа трева, тъй като пътят към гората се беше превърнал в огромна кална локва, и скоро след това заобиколиха малкия труп, който намериха в шумата сред храстите, недалеч от края на гората. Всички мълчаха. От шумящите дървета все още падаха големи сребърни капки, които блестяха като диаманти. Прокурорът хвърли пурата си и я стъпка смутено. Хенци не смееше да погледне трупа. Матей каза:

— Един полицейски служител никога не гледа встрани, Хенци.

Полицаите нагласиха апаратите си.

— След този дъжд ще бъде трудно да се намерят следи — каза Матей.

Внезапно сред полицаите се появиха момчето и момичето, загледани втренчено — момичето все още с куклата под мишница и момчето все още със своя камшик.

— Отведете децата!

Един полицай хвана двете деца за ръка и ги заведе обратно до шосето. Децата останаха там.

Откъм селото се зададоха първите хора, кръчмарят на „Еленът“ личеше отдалеко по бялата престилка.

— Блокирайте мястото! — заповяда комисарят. Неколцина души застанаха на пост. Други започнаха да претърсват най-близката околност. След това блеснаха първите светкавици на фотоапаратите.

— Познавате ли момичето, Ризен?

— Не, господин комисар.

— Виждали ли сте го в селото?

— Като че ли съм го виждал, господин комисар.

— Фотографирахте ли момичето?

— Ще направим още две снимки отгоре.

Матей изчака.

— Следи има ли?

— Нищо. Всичко е потънало в кал.

— Проверихте ли за копчетата? Отпечатъци от пръсти?

— Безнадеждно след този проливен дъжд.

Тогава Матей се наведе предпазливо.

— С бръснач — установи той, събра пръснатите наоколо бисквити и внимателно ги сложи в кошничката.

— Брецели. [Вид бисквити. — Б. пр.]

Съобщиха, че някой от селото искал да говори с тях. Матей се изправи. Прокурорът погледна към края на гората. Там стоеше белокос човек с чадър, окачен на лявата му ръка. Хенци се беше облегнал на един бук. Беше бледен. Амбулантният търговец седеше върху своята кошница и непрекъснато тихо уверяваше:

— Съвсем случайно минах оттук, съвсем случайно!

— Доведете човека!

Белокосият човек дойде през храстите и се спря като вцепенен.

— Господи — само измърмори той — господи.

— Мога ли да знам името ви? — попита Матей.

— Аз съм учителят Лугинбюл — тихо отговори белокосият човек и отвърна поглед.

— Познавате ли това момиче?

— Това е Гритли Мозер.

— Къде живеят родителите?