Читать «Обещанието» онлайн

През март тази година трябваше да изнеса беседа пред дружеството „Андреас Дахинден“ в Хур за изкуството да пишеш криминални романи. Пристигнах с влака едва привечер, над града бяха надвиснали облаци и се носеше тъжна снежна виелица, а на всичко отгоре имаше голяма поледица. Беседата се състоя в залата на Търговския съюз. Беше слабо посетена, тъй като по същото време в салона на гимназията Емил Щайгер, четеше лекция за късния Гьоте. Нито аз, нито който и да било друг изпадна в настроение и много местни хора напуснаха залата, преди да бях завършил беседата си. След като размених по няколко думи с някои от членовете на ръководството, с двама-трима гимназиални учители, които също биха слушали по-охотно за късния Гьоте, както и с една благодетелна дама, почетна председателка на Съюза на източношвейцарските домашни прислужници, аз си получих хонорара и пътните разноски и се оттеглих в хотел „Щайнбок“ близо до гарата, където ми бе запазена стая. Но и тук пустота. Освен един немски стопански вестник и един стар брой „Велтвохе“ нямаше нищо за четене, тишината в хотела беше нечовешка, за спане не можех и да помисля от страх, че няма да мога повече да се събудя. Нощта беше безкрайна, призрачна. Навън бе престанало да вали, всичко беше замряло, уличните лампи не се полюшваха вече, вятърът бе утихнал, никакъв човек, никакво животно, нищо, само откъм гарата отекна някакъв звук, идващ сякаш от оня свят. Отидох в бара, за да изпия още едно уиски. Освен възрастната барманка заварих там и един господин, който ми се представи още щом седнах. Това беше д-р Х., бившият комендант на цюрихската кантонална полиция, голям и тежък човек, облечен старомодно, със златна верижка за часовник, напреко на жилетката, което днес много рядко се среща. Въпреки годините четинестите му коси бяха още черни, а мустаците рунтави. Той седеше на едно от високите столчета на бара, пиеше червено вино, пушеше пура „Баианос“ и се обръщаше към жената на бара на име. Говореше високо и жестикулираше енергично, непринуден човек, който едновременно ме привличаше и отблъскваше. Когато наближи три часът и след първата чашка „Джони Уокър“ бяха последвали още четири, той си предложи услугите да ме закара на следващата сутрин със своя „Опел капитен“ в Цюрих. Тъй като познавах само бегло околностите на Хур и изобщо тази част на Швейцария, приех поканата. Д-р Х. беше дошъл в Граубюнден като член на някаква федерална комисия и възпрян от лошото време, също бе присъствувал на моята беседа, но не спомена нищо за нея, само каза между другото:

— Вие сте твърде непохватен оратор.

На другата сутрин тръгнахме на път. За да мога все пак малко да поспя, бях взел на разсъмване два медомина и бях като вцепенен. Въпреки че денят беше настъпил отдавна, все още не беше се развиделило както трябва. Някъде блестеше късче метално небе. Иначе всичко беше покрито с облаци, които се носеха тежко, лениво; все още натежали от сняг; зимата сякаш не искаше да напусне тази част на страната. Градът беше обграден от планини, които обаче съвсем не изглеждаха величествени, а по-скоро приличаха на купища пръст, сякаш там е бил изкопан огромен гроб. Самият Хур е каменен, сив, с големи административни сгради. Видя ми се невероятно тук да расте грозде. Опитахме се да проникнем в стария град, но тежката кола се обърка и попаднахме в тесни задънени и еднопосочни улици. Наложи се да правим трудни маневри на заден ход, за да се измъкнем от лабиринта от къщи. На всичко отгоре паважът беше заледен, така че ние се зарадвахме, когато най-после оставихме града зад себе си, макар че всъщност не бях успял да видя нищо от тази стара епископска резиденция. Излизането ни от града приличаше на бягство. Аз дремех, натежал и уморен. Като призрачно видение в ниско надвисналите облаци покрай нас се носеше покрита със сняг долина, вкочанена от студа. Не знам колко трая всичко това. По-късно минахме предпазливо през едно по-голямо село, може би градче, когато изведнъж се показа слънцето и всичко засия в такава могъща и ослепителна светлина, че снегът по полето почна да се топи. От земята се вдигна бяла мъгла, която странно се разпростря върху заснежените полета и отново закри долината от погледа ми. Всичко беше като кошмар, като зла магия, сякаш никога не трябваше да опозная този край и тези планини. Отново ме налегна умората, към това се прибави и неприятното тракане на чакъла, с който бе посипано шосето; при един мост колата леко се занесе. След това се разминахме с един военен транспорт. Предното стъкло толкова се измърси, че чистачките не можеха вече да го изтрият. Х. седеше навъсен до мен на кормилото, вглъбен в себе си, съсредоточил цялото си внимание върху трудния път. Съжалявах, че бях приел поканата, проклинах уискито и медомина. Но постепенно всичко почна да се оправя. Долината се показа отново, вече не така безлюдна. Навсякъде дворове, тук-таме малки фабрички, всичко чисто и бедничко, шосето вече беше без сняг и лед, само блестящо от влагата, но сигурно, така че можеше да се развие по-прилична скорост. Планините се бяха отдръпнали, не тегнеха вече над нас и ние спряхме при една бензиностанция.