Читать «Обещанието» онлайн - страница 3
Фридрих Дюренмат
До отворената врата на каменна пейка седеше един стар човек. Той беше небръснат и немит, носеше светла куртка — мръсна и лекедисана, и тъмни, омазнени панталони, които навярно някога бяха принадлежали към някакъв смокинг. На краката си имаше стари пантофи. Беше се втренчил някъде с тъп поглед и отдалеко ме лъхна на ракия. Абсент. Паважът около каменната пейка беше покрит с угарки, които плуваха в локвичките от стопения сняг.
— Добър ден — каза комендантът, изведнъж смутен, както ми се стори. — Моля, напълнете резервоара. Супер. И изтрийте стъклата. — След това се обърна към мене: — Да влезем вътре.
Едва сега забелязах над единствения прозорец, който се виждаше от шосето, кръчмарска фирма — една червена тенекиена табела, а над вратата бе написано: „При Роза“. Влязохме в мръсен коридор, който вонеше на ракия и бира. Комендантът вървеше напред и отводи една дървена врата — очевидно познаваше обстановката. Заведението беше бедно и мрачно — няколко груби маси и пейки, по стените бяха налепени снимки на филмови звезди, изрязани от илюстровани списания. Австрийското радио предаваше пазарните цени за Тирол, а зад тезгяха стоеше, едва видима, една мършава жена. Беше с пеньоар, пушеше цигара и плакнеше чашите.
— Две кафета еспресо — поръча комендантът.
Жената се зае да изпълнява поръчката, а от съседната стая дойде една раздърпана келнерка, която изглеждаше на около тридесет години.
— Тя е на шестнадесет — промърмори комендантът.
Девойката ни сервира кафето. Беше облечена с черна пола и бяла, полуотворена блуза, под която нямаше нищо друго. Кожата й беше немита. Косите й бяха руси, каквито навярно са били някога и косите на жената зад тезгяха, несресани.
— Благодаря, Анемари — каза комендантът и постави парите на масата.
Момичето също не отговори нищо, дори не благодари. Пиехме мълчаливо. Кафето беше ужасно. Комендантът запали една от своите „Баианос“. Австрийското радио беше преминало към нивото на реките, а момичето се бе затътрило в съседната стая, в която се белееше нещо — очевидно неоправено легло.
— Да вървим — каза комендантът.
Навън той плати, след като хвърли поглед към бензоколоната. Старецът бе налял бензин и бе изтрил стъклата.
— Друг път — каза комендантът на тръгване и отново ми направи впечатление неговото смущение.
А старецът и сега не отговори нищо, отново седна на своята пейка и се втренчи нанякъде с тъп, угаснал поглед. Ала когато стигнахме до „Опел капитена“ и се обърнахме още веднъж, старецът сви ръцете си в юмруци, размаха ги и прошепна, изговаряйки думите отривисто и с озарено от безгранична вяра лице:
— Аз чакам, аз чакам, той ще дойде, ще дойде.
— Честно казано — започна д-р Х. по-късно, когато се готвехме да минем през Керенцкия проход — шосето отново се беше заледило, а под нас се простираше Валенското езеро — блестящо, студено, неприветливо; мен отново ме бе налегнала оловената умора на медомина, споменът за лютивия вкус на уискито, чувството, че се движа като насън без край и без цел, — честно казано, никога не съм имал високо мнение за криминалните романи и съжалявам, че и вие се занимавате с тях. Губене на време. Наистина това, което казахте във вчерашния си доклад, е приемливо. Откакто политиците така престъпно се оказват неспособни да се справят с положението — а аз най-добре мога да знам това, аз самият съм политик, националрат, както би трябвало да ви е известно (не ми беше известно, аз чувах гласа му някъде отдалеко, барикадиран зад моята сънливост, но внимателен като животно в бърлога), — хората се надяват, че поне полицията може да тури ред в света, макар че аз не мога да си представя по-жалка надежда. Но за съжаление с всички тези криминални истории се върши една съвсем друга измама. Нямам предвид дори това, че вашите престъпници получават своето наказание. Може би тази хубава приказка е необходима от морално гледище. Тя е една от лъжите, необходими за поддържане на държавата, както и благочестивата сентенция, че престъплението не си заслужавало труда — а за да узнаеш колко истина има в нея, е достатъчно само да хвърлиш поглед върху човешкото общество, — с всичко това съм готов да се съглася, макар и само от професионално гледище, защото всяка публика и всеки данъкоплатец има право на свои герои и на своя хепиенд и ние от полицията, и вие — пишещите братя, сме еднакво задължени да им ги доставяме. Не, аз се дразня по-скоро от развоя на действието във вашите романи. Тук измамата става съвсем прекалена и съвсем безсрамна. Вие изграждате действието логично; всичко става като при игра на шах — ето престъпника, ето жертвата, ето съучастника, ето облагодетелствувания; достатъчно е детективът да знае правилата на играта и да възпроизведе партията, и той вече е открил престъпника и е помогнал за възтържествуването на справедливостта. Тази фикция ме вбесява. С логика до истината може да се стигне само отчасти. При това, признавам, тъкмо ние от полицията сме принудени да действуваме логично, научно; но непредвидени пречки толкова често развалят играта ни, че обикновено само чистото професионално щастие и случаят решават нашия успех. Или нашия неуспех. А във вашите романи случаят не играе никаква роля и ако нещо прилича на случай, вие веднага казвате, че била съдба и предопределение; вие, писателите, от край време жертвувате истината в угода на драматургичните правила. Пратете най-после тези правила по дяволите! Едно събитие не може да се решава като аритметическа задача дори само затова, защото ние никога не познаваме всички необходими факти, а само малко от тях, обикновено съвсем второстепенни. А и прекалено голяма роля играе случайното, непредвидимото, несъизмеримото. Нашите закони се основават само на вероятност, на статистика, а не на причинност и важат само за общото, но не за частното. Отделният случай не влиза в сметката. Нашите криминалистки методи са незадоволителни и колкото повече ги разработваме, толкова по-незадоволителни стават те всъщност. Но вас, писателите, това не ви интересува. Вие не се опитвате да си блъскате главата с една действителност, която винаги ни се изплъзва, а изграждате един свят, който трябва да бъде овладян. Този свят може да е съвършен, може, но той е лъжа. Откажете се от съвършенството, ако искате да стигнете до същността на нещата, до действителността, както подобава на мъже, иначе ще си стоите на едно място, заети с безполезни стилистични упражнения. Но сега на въпроса.