Читать «Звездното дете» онлайн - страница 59

— А другите стаи? — попита Ган. — И там ли няма никого?

— Претърсете ги! — заповяда генералът. — И вие, Сестра! Тук трябва да има някой! Портата към Рифовете… ключът към тайната на „Общност“… Няма да позволя да ми се изплъзнат!

Бойси многозначително погледна към момичето, но тя не отвърна на погледа му, а послушно се отправи към една от вратите. Ган вдигна рамене и си избра друга врата.

Чуваше сърдитите възгласи на генерала и тихия шум от приборите, които продължаваха да изследват предварително зададените области на слънчевия диск и да обработват информацията. Някъде отдолу се чуваше как помпите гонят въздуха из вентилационната инсталация. И край! Обсерваторията беше празна! Бойси мина през информационната зала, пълна със записани магнитни ленти, погледна в друга стая — по всичко личеше, че това е столовата — и се оказа отново в главното помещение на станцията.

Тишина. Спокойствие.

— Ей! Има ли някой?! — извика Бойси.

Никой не отговори.

Екипажът на подобна станция обикновено беше не повече от пет-шест човека. Трудно можеше да се предположи, че се е случило нещо, от което всички са загинали.

Но след като се обърна стана ясно, че наистина е имало авария.

Бяха трима. Три мъжки тела лежаха до затворената врата като сламени кукли. Бяха мъртви.

Най-отгоре лежеше сивокос мъж с униформа на капитан от Технокорпуса. Невиждащите жълти очи гледаха към тавана. За другите двама не можеше да се каже много — само отличителните им знаци се виждаха ясно. Единият беше млад лейтенант, а вторият — кадет, чието лице се стори познато на ган.

Той се наведе на труповете. Пулс липсваше, дишане — също, но телата бяха още топли.

„Сигурно си въобразявам — помисли си Бойси. — Или тук е твърде топло заради близостта на Слънцето, макар че хладилните инсталации работят…“

Внезапно вдигна глава и се ослуша. Беше чул слаб шум.

Звуците бяха два. Веднага разпозна единия — Делта Четири се настройваше по камертоните, докато се приближаваше към главното помещение.

Но вторият звук? Ган погледна към заключената врата, до която лежаха телата. Като че ли зад нея имаше склад, където съхраняваха лентите с данните. Вратата беше солидна и можеше да се отвори само със специален ключ. Вече беше сигурен, че там има някой.

В стаята влезе Делта Четири и като видя труповете, бързо се приближи и се наведе над тях.

Когато се изправи, погледът й беше все така безизразен.

— Вече не трябва да се страхувате от него, майор Ган — изчурулика тя.

— От кого? — не разбра Бойси.

— От брат ми. Мъртъв е. Вече не бива да се безпокоим от него и от антиплановите му идеи.

— Брат ти? Но…

Започна да разбира. Наведе се и обърна главата на мъртвия кадет. Да, наистина го беше виждал и преди.

— Твоят брат?

— Братът на Джули Мартинит — поправи го Делта Четири. — Братът на моето тяло, точно така. Както виждате, той е мъртъв.

В погледа й нямаше и следа от тъга — сякаш обсъждаше капризите на времето.

Иззад заключената врата продължаваше да се чува шум, но Бойси не му обръщаше внимание. Братът на Джули Мартинит! Сега забеляза приликата — очите, овала на лицето… Делта Четири имаше заоблена брадичка, у юношата беше почти квадратна, но все пак това беше лице на мечтател.