Читать «Звездното дете» онлайн - страница 34

Развеселен, той помаха на Бойси с пухкавата си длан и с жест го освободи, след което се обърна към генерал Уийлър. Охраната заобиколи Ган и го поведе навън, но той успя да погледне към генерала. Стоманеносивите му очи изглеждаха празни и студени, но Бойси отлично разбираше какво му казваха:

„Не ме подвеждай, майор Ган!“

9

Беше време, когато животът изглеждаше прост, а задълженията — ясни. В онези полузабравени, замъглени от времето дни (нима само преди няколко месеца?) той обичаше момиче на име Джули Мартинит. Все още помнеше нощта на първата им среща, часовете, прекарани с нея, взаимните клетви и надеждите им за щастливо бъдеще. Помнеше пясъка по плажа и прощалната й целувка. Тези спомени Бойси Ган успя да съхрани през цялото време на своята одисея, дълга тридесет милиона километра.

Но осъзнаваше, че никога преди не е бил толкова далече от Джули. Ако се реши, би могъл да докосне устните, които целуваше на брега на Плая Бланка. Но от любимата беше останала само обвивката, която сега обитаваше Сестра Делта Четири.

— Джули… — неволно промълви Бойси.

Тя спокойно го погледна. Той се опита да намери в тъмните й очи поне намек, че го е познала. Напразно.

Момичето заяви с глас, напомнящ звъненето на хиляди камбанки:

— Моето име е Сестра Делта Четири. Ще водя разпита.

Тя млъкна в очакване на отговора. Бледото й лице беше наполовина скрито от качулката, а фосфоресциращата емблема сякаш се надсмиваше над Бойси. Това беше знак да не се приближава и той не би се осмелил да наруши забраната.

Въпреки това не издържа и попита:

— Джули, изобщо ли не си спомняш за мен? Защо постъпи така?

Момичето прокара показалеца си по електронните клавиши. Всеки от тях отговаряше на определена нота.

— Майор Ган — пропя тя в тон с музиката, — аз служа на Машината. Не ми напомняйте за миналото.

— Кажи поне защо го направи? Защо не…

Сестра Делта Четири кимна:

— Засега имаме време. Питайте.

— Защо Джули Мартинит не дочака завръщането ми? Изпратих писмо от Плутон…

— Посланието беше доставено — пропя тя. — Но Джули Мартинит вече беше приета за обучение. Тя унищожи посланието. Тя не желае да си спомня за него.

— Аз те обичах! — избухна Бойси. — Защо ме заряза?

Лицето й не изразяваше никакви емоции.

— Вас ви обичаше Джули Мартинит. Аз се казвам Сестра Делта Четири. Седнете, майор Ган, разпитът започва.

Бойси си заповяда да седне. Момичето придърпа още един стол и също седна. Движенията й бяха плавни и точни.

От гънките на пелерината си извади малък, черен куб за свръзка.

— Майор Ган — започна, — явявате ли се вие едно и също лице с така наречената Звездна Рожба?

— Плана ми е свидетел, не! — извика Бойси. — Писна ми от тези въпроси! Хиляда пъти повторих…

Момичето го прекъсна:

— Един момент.

Той я погледна и в сърцето си почувства болка, по-силна от ударите при безкрайните разпити. Тя с наклонена глава докосваше камертоните и всеки път, когато се разнасяше звук от електронните камбанки, гласът й повтаряше нотата, отработвайки сложните фонеми на изкуствения език механиз.