Читать «Звездното дете» онлайн - страница 2

— Чакай, не исках да кажа…

— Ясно. Но си забравил, че Машината следи за целия План. Ние изпълняваме частни задачи. Щом Машината се интересува от така наречената Звездна Рожба, значи така трябва.

Кадетът посочи огромното Слънце и сърдито възкликна:

— Виж! Кой може да изгаси това?

Лейтенантът вдигна рамене, а старшият офицер напомни:

— Остават четири минути.

По време на дежурството кадетът беше занемарил дисциплината. Намръщи се и погледна показанията на пирометрите.

— Температурата не мърда! Тук сме от три седмици и нищо не сме забелязали!

— И три години ще останем, ако Машината заповяда — рязко каза капитанът. — Тя не греши. Построили са я, за да управлява Плана. И не може да върши глупости като нас.

— Да, сър. Но няма нищичко! — възкликна кадетът. — Никакви големи петна, никакви звездни рожби!

— Научи се на търпение — посъветва го лейтенантът. — Или ще послужиш на Плана директно — в Банките за органи винаги имат нужда от резервни части.

Кадетът млъкна. Тримата се наместиха в креслата и се стегнаха с колани, без да изпускат от поглед изображението на Слънцето. С червен воал, обсипано с дребни петна, то бе увиснало над хоризонта като Око Господне. В кабината беше тихо. Само приборите прищракваха и свистяха.

— А пък аз съм го виждал като обикновена звезда — сякаш на себе си каза лейтенантът. — Не по-ярка от другите, даже и от Вега1.

— Били сте на Рифовете? — ахна кадетът.

— Две минути — недоволно напомни капитанът и многозначително погледна към лейтенанта, който кимна и продължи:

— Търсихме един човек… приятел на сестра ми. По-скоро годеник. Казваше се Бойси Ган. Той пък търсеше Звездната Рожба. Не открихме нито единия, нито другия.

— Никога не съм виждал Рифовете — в гласа на кадета звучеше завист.

— Там е красиво… Силициеви растения с шипове, които светят сами. Блестят като скъпоценни камъни и са толкова остри, че само при докосване пробиват скафандъра. Има и растение, което прилича на човешки мозък и е от чисто сребро. Срещат се и платинени, и златни кристали, а има и цветя-диаманти.

Кадетът шумно въздъхна. Капитанът се обърна. Презрението в погледа му беше изчезнало, отстъпило място на печал и страх.

— Заемете се със задълженията си, кадет! — заповяда той. — Рифовете са опасна тема!

— Да, сър — лейтенантът кимна и стана сериозен. — Там наистина е опасно. Видях чудовище, голямо колкото кон и с тяло на скорпион…

— Млъкни, идиот! Рифовете са опасни за Плана! Веднъж едва не се провали заради тях. И ако Звездната рожба се добере…

Не довърши, а само добави:

— Една минута!

Лейтенантът почервеня от обида.

— Извинете, сър, но не съм и помислял да започвам антипланов разговор. Ордите варвари, които се крият зад Космическия Заслон не са достойни дори да ги споменавам. Нека си вярват, че Звездната рожба е свръхчовек…

— Следете приборите!

И капитанът даде личен пример, като се втренчи в екрана. Но се сети за русата компаньонка, която му прошепна две думи: „Звездната Рожба“. Какво е станало с нея? Дали са я пратили в Банката за органи?

Нямаше време за спомени. До срока оставаха тридесет секунди.