Читать «Чудото» онлайн - страница 11

— Задържаха ме под охрана в стаята на старшата сестра, докато един френски военен лекар, полковник, не прегледа всички. Дотогава те вече лежаха върху чисти чаршафи и италианските сестри ги миеха с гъби и ги хранеха — поне тези, които бяха в състояние да поемат нещо.

— Следобед полковникът дойде в стаята. Придружаваше го генерал Дьо Монсабер. „Според моя колега половината от тези хора би трябвало да са мъртви — каза той. — Какво сте направили с тях?“ Обясних му, че просто съм направил каквото мога със средствата, с които съм разполагал.

— Те се посъветваха на френски. После генералът заяви: „Трябва да съобщим на близките на починалите. Къде са табелките с военните им номера?“ Отговорих, че няма такива. Че не е умрял нито един ранен, донесен в този двор.

— Те отново заговориха. Лекарят често свиваше рамене. След това генералът ме попита: „Ще ми дадете ли честната си дума, че няма да избягате, и ще останете ли да работите тук заедно с моя колега? Има много работа.“ Обещах му, разбира се. Къде можех да избягам? Нашата армия отстъпваше. Ако излезех от града, партизаните щяха да ме убият. После припаднах от липса на храна и сън.

— След като се изкъпах, спах двайсет часа и пак бях готов за работа. Всички френски ранени, прибрани от французите през последните десет дни, бяха откарани на юг в Перуджа, Асизи, даже в Рим. Почти всички в сиенската болница бяха от двора.

— Трябваше да се наместват и гипсират счупени кости, да се отварят шевове и да се правят нови операции. И все пак раните, които трябваше да са се инфектирали и да са убили пациентите, бяха удивително чисти. Разкъсаните артерии сякаш сами се бяха затворили, кръвоизливите бяха спрели. Полковникът беше опитен лекар — той оперираше, а аз му асистирах. Цяло денонощие оперирахме без прекъсване и не умря нито един.

— Фронтът се придвижваше на север. Позволиха ми да живея при френските офицери. Генерал Жуен посети болницата и ми благодари за онова, което бях направил за французите. След това ми повериха грижите за петдесетимата немци. След месец евакуираха всички ни в Рим. Никой от немците повече нямаше да участва във войната, затова с помощта на Червения кръст уредиха репатрирането им.

— Върнаха ли се у дома? — попита американецът.

— Всички — отвърна лекарят. — Медицинският корпус на американската армия прибра своите хора и от Остия ги откара в Съединените щати. Вирджинците си отидоха в Шенандоа, тексасците — в щата на Самотната звезда. Момчето от Остин, което беше плакало за майка си, също се прибра в Тексас. Стомашната му стена беше зараснала без никакви усложнения.

— След освобождението на Франция откараха и френските ранени. Британците ме взеха със себе си. Генерал Александър беше на обиколка в римската болница и чу за този двор. Каза ми, че ако дам честната си дума и на него, ще ми позволят до края на войната да се грижа за германските ранени в британска военна болница. Обещах му. Германия и без това беше изгубила. През есента на хиляда деветстотин четирийсет и четвърта вече всички го знаехме. Мирът дойде с окончателната капитулация през май четирийсет и пета и аз се прибрах в родния си опустошен Хамбург.