Читать «Чудото» онлайн - страница 9

„Каква касапница! — възкликна генералът. — Сам ли сте тук, господин капитан?“

„Тъй вярно.“

„Колко са ранените?“

„Около двеста и двайсет, господин генерал.“

„От каква националност?“

„Сто и двайсет наши момчета, стотина от съюзниците.“

„Колко са мъртвите?“

„Досега нито един, господин генерал.“

Той ме изгледа гневно, после изсумтя: „Unmoglich“.

— Какво значи това? — попита американецът.

— Значи „невъзможно“. После тръгна между редиците дюшеци. Нямаше нужда да пита — и сам виждаше какви са раните, какъв е шансът хората да останат живи. Свещеникът с него коленичеше и даваше последно причастие на всички, които щяха да умрат до изгрев слънце. Главният лекар свърши обиколката си, върна се и дълго се взира в мен. Аз бях в ужасно състояние — полумъртъв от изнемога, окървавен, вонях като пор. От две денонощия нищо не бях слагал в уста.

„Вие сте изключителен младеж — каза фон Щеглиц. — Това, което сте направили тук, не е по силите на обикновен човек. Нали знаете, че се изтегляме?“ Отговорих, че зная. В една отстъпваща армия слуховете се разпространяват бързо.

— Той даде заповед на хората си и от уличката заприиждаха колони с носилки — продължи лекарят. — „Взимайте само немците“ — нареди им генералът. И пак тръгна сред ранените, за да избере само онези, които можеха да издържат на дългото и тежко пътуване през хълмовете Кианти до Милано, където най-сетне щяха да се погрижат за тях както трябва. Другите, които според него нямаха никаква надежда, оставяше тук. Когато свърши, от двора бяха изнесени седемдесетина немци. Той дойде при мен. Слънцето вече се беше спуснало зад къщите. Прохладата се завръщаше. Генералът остави рязкото си поведение. Изглеждаше просто стар и болен.

„Някой трябва да остане тук. С тях.“

„Аз ще остана“ — отговорих му.

„Това означава да станете военнопленник.“

„Зная, господин генерал.“

„Надявам се пак да се срещнем. В родината.“

— Нямаше повече какво да си кажем. Той тръгна към вратата, обърна се и ми отдаде чест. Представяте ли си? Генерал на капитан. Бях гологлав, затова не можах да му отговоря. Никога вече не го видях. След половин година той загина по време на бомбардировка. Аз останах сам тук, със сто и петдесет ранени, повечето от които щяха да умрат, ако бързо не пристигнеше помощ. Слънцето залезе, спусна се мрак, а аз нямах газ за лампите. Но изгря луната. Започнах да разнасям вода. Обърнах се — и тя отново беше тук.

Откъм Пиаца дел Кампо вече се носеше непрекъснат рев. Десетима ездачи, дребни жилести мъже, всички професионалисти, бяха яхнали конете. Всеки държеше бич, направен от сушен бичи пенис, с който щеше да шиба не само своя кон, но и съседните жребци и ездачи. Саботажът е елемент от състезанието за палио — то не е за придирчиви хора. Облозите са поразителни, желанието за успех е невъобразимо и щом препусне по пясъка, ездачът забравя всичко останало.