Читать «Чудото» онлайн - страница 13

— Но казахте, че сте я открили — възрази американецът.

— Казах „в известен смисъл“ — поправи го лекарят. — Събрах си багажа, но опитах едно последно средство. В този град има два вестника. „Кориере ди Сиена“ и „Ла Газета ди Сиена“. Пуснах обяви на по четвърт страница и в двата. С рисунка на символа, извезан на одеждата й. Предложих награда за всякаква информация относно този странен знак. Вестниците излязоха в деня, в който трябваше да си замина.

— Бях в стаята си и се готвех за път, когато се обадиха от рецепцията и ми казаха, че някой ме търсел. Слязох долу с куфарите си. Таксито ми щеше да дойде след час. Не се наложи да го използвам и изпуснах самолета си.

— Във фоайето чакаше дребен старец с пухкава бяла коса и монашески одежди, тъмносиво расо, завързано на кръста с бяло въже, и сандали. Носеше брой на „Ла Газета“, отворена на страницата с моята обява. Отидохме в кафенето и седнахме. Той знаеше английски.

— Попита ме кой съм и защо съм подал обявата. Отговорих му, че търся една млада сиенка, която преди близо четвърт век ми е помогнала. Монахът се представи като Фра Доменико. Бил от затворен орден, отдаден на пост, молитва и учение. Самият той цял живот се занимавал с историята на Сиена и нейните религиозни ордени. Изглеждаше нервен и възбуден и ме помоли да му разкажа точно как съм попаднал на този символ, носен от младата сиенка. „Дълга история“ — отвърнах аз. „Имаме време — настоя монахът. — Моля ви, разкажете ми всичко.“

Когато първият кон пресече финалната линия само с половин дължина пред втория, Пиаца дел Кампо избухна във викове. Представителите на девет контради отчаяно изпъшкаха, докато тези на десетата, Истриче, радостно аплодираха. Тази нощ в сградите на деветте изгубили гилдии щеше да се лее вино, ала с мрачно клатене на глави и размисли за пропуснатата възможност. В сградата на Истриче бурно щяха пируват.

— Продължавайте — помоли американецът. — Какво му казахте?

— Всичко. Това искаше той. За това настояваше. Отначало докрай. До най-малката подробност. Многократно. Дойде таксито. Освободих го. Но бях забравил нещо. Едва накрая си го спомних. Ръцете, ръцете на момичето. Казах му, че на лунната светлина съм видял черните петна на ръцете й.

— Монахът пребледня като снежнобялата си коса и започна да прехвърля броеницата си. Очите му бяха затворени, устните му безмълвно се движеха. Тогава бях лютеранин, по-късно станах католик. Попитах го какво прави.

„Моля се, синко“ — отвърна той.

„За какво, братко?“

„За безсмъртната си душа, както и за твоята. Защото вярвам, че си видял делото Божие.“

Помолих го да ми обясни и той ми разказа историята за Катерина Милостивата.

РАЗКАЗЪТ НА ФРА ДОМЕНИКО