Читать «Чудото» онлайн - страница 12

— Тогава какво правите тук след трийсет и една година? — попита американският турист.

Виковете от Пиаца дел Кампо се чуваха ясно. Един от конете бе паднал със счупен крак. Ездачът беше в безсъзнание, но останалите деветима продължаваха.

Побелелият мъж сви рамене и бавно се огледа.

— Мисля, че през онези три дни на този двор се случи чудо. Но то нямаше нищо общо с мен. Аз бях млад и жаден за работа лекар, но не бях чак толкова добър. Чудото беше свързано с момичето.

— Ще има и други шествия — промълви туристът. — Разкажете ми за момичето.

— Добре. През есента на четирийсет и пета ме върнаха в Германия. Хамбург беше под британска окупация. Отначало работих в тяхната, а после в хамбургската главна болница. През четирийсет и девета отново станахме независима република и аз се преместих в частна клиника. Тя процъфтя. Ожених се, родиха ни се две деца. Животът стана по-хубав, Германия се възроди. Напуснах болницата и основах собствена малка клиника. Лекувах новобогаташите и също забогатях. Но никога не забравих този двор и момичето с послушническите одежди.

— През шейсет и пета се разведох след петнайсет години брак. Децата бяха още малки — беше им мъчно, но ни разбираха. Имах пари, бях свободен. През шейсет и осма реших да се върна тук и да я потърся. Просто за да й благодаря.

— Значи пак сте я открили?

— В известен смисъл. Бяха изтекли двайсет и четири години. Предполагах, че е близо петдесетгодишна, също като мен. И че все още е монахиня или, ако поради някаква причина е напуснала манастира, е омъжена жена с деца. Затова през лятото на шейсет и осма пристигнах, наех стая във Вила Патриция и започнах да я търся.

— Първо обиколих всички девически манастири. Те бяха три, на три различни ордена. Наех преводач и разговарях с игуменките. Две от тях бяха там още от войната, третата беше дошла по-късно. Описах им послушницата, която търсех, но монахините поклатиха глави. Повикаха най-старите сестри, но и те не можаха да ми помогнат.

— Особено странна беше одеждата й — бледосива с по-тъмносив символ, извезан отпред. Никой не беше виждал такава. Нито един орден нямаше бледосиви одежди.

— Хвърлих мрежата по-нашироко. Може да беше от орден извън града и през онази последна седмица на германската окупация да беше гостувала на роднини в Сиена. Обиколих Тоскана в търсене на девическия манастир, от който беше дошла. С помощта на вече губещия търпение преводач проверих всички видове одежди, носени от монахини в миналото и настоящето. Имаше няколко бледосиви, но никой не беше виждал кръста със счупеното рамо.

— След месец и половина разбрах, че е безнадеждно. Никой не беше чувал за нея. Преди двайсет и четири години тя беше идвала в този двор три последователни нощи. Беше бърсала лицата на умиращите войници и ги беше утешавала. Беше докосвала раните им и те не бяха умрели. Може би беше притежавала дарбата да лекува с докосване. Но после беше изчезнала в хаоса на разкъсаната от войната Италия. Желаех й всичко най-хубаво, където и да се намираше, ала знаех, че няма да успея да я открия.