Читать «Отшелника» онлайн - страница 37

— Най-главното би било да има явни целебни резултати.

— Ние ще можем да ги докажем. Тук например има един хер Холм, бивш музикален директор, парализиран от удар. Неговият лекар дотолкова успял да го възстанови, че бе доведен в Райтцентхайн. Само от четиринайсет дни е тук, а вече се движи пъргаво като пъстърва във водата.

— Познаваш ли го лично?

— Да. С удоволствие беседвам с него. Той е един много образован мъж. Вечер седи пред вратата. Аз обикновено минавам край него и се спирам за известно време.

— Има ли той дъщеря?

— Да. Да не би да я познаваш?

— Рандау я познава. Трябва да я поздравя от него.

— За теб ще бъде удоволствие да го направиш, понеже тя е едно много очарователно момиче. Ще стане истинска красавица. Жалко, че не е богата и от аристокрацията. Бих я предпочел дори пред Теодолинде.

— Събуждаш любопитство в мен.

— И същевременно те предупреждавам. Внимавай с очите й. В тях се крие цял един свят от чистота, невинност и наивитет. Тя наистина е опасна.

— Кога би могъл да я види човек?

— Точно сега е времето, по което имам навика да си правя разходката. Ако не беше уморен, можеше да дойдеш с мен.

— Да тръгваме тогава!

— Но все пак трябва да хапнем.

— Когато се върнем.

Тръгнаха от замъка през гората, през ливадите и после през селото. Завиха край ъгъла на една от последните къщи и се озоваха пред един мъж, който седеше на пейка до вратата. До него офицерът съгледа своята красива спътница. При появата на двамата мъже тя се изправи леко изчервена, но в никой случай смутена.

— Аа, ето ги и хер и фройлайн Холм! — каза старият Хагенау. — Позволете да ви представя моя син, който пристигна днес.

Офицерът беше замрял неподвижно от удивление.

— Какво ти е? — попита баща му.

— Това ли е фройлайн Холм?

— Да.

— Значи не обу… обу…

— Обущарска дъщеря! — вметна Хилда Холм, като му протегна ръка за поздрав.

— Но, фройлайн! — каза той с укорителен тон. — Как можахте да ме заблудите!

— Аз? О, не! Аз не съм се правела на обущарска дъщеря. Вярно, нямах и наложителна причина да ви обърна внимание върху заблудата, хер оберлейтенант.

— Значи не сте се учили и да готвите?

— Не, разбира се, не — засмя се тя.

— Какво правехте толкова редовно в хотела?

— Посещавах една дама, моя приятелка, която е отседнала там.

— Но тогава не е било необходимо да оставате до единайсет часа!

— Това никога не ми е и хрумвало.

— Как? Вие сте си тръгвали по-рано?

— Винаги точно след два часа.

— Сили небесни! А аз всеки ден киснех от десет до дванайсет… А, е, на това не му е мястото тук!

Баща му слушаше удивено. Сега попита:

— Значи познаваш дамата?

— Да, макар да не знаех името й. Но, фройлайн, още едно обяснение! Хер Фон Рандау беше днес при мен. Защо се направихте, сякаш не се познавате?

— Аз не съм го сторила.

— О, напротив! Защо не говорихте с него?

— Първо, защото нямаше време за това, и, второ, той изобщо не можеше да ме заговори. Та вие веднага ме обсебихте изцяло. Заприказвахте за обущарски дъщери, за дюкяни, работилници. Не знаех какво да мисля за вас. А когато отгатнах, трябваше незабавно да побягна, за да не предизвикам със смеха си неодобрението ви.