Читать «Отшелника» онлайн - страница 33

Тя се разсмя полугласно и попита:

— И какво име ви казаха?

— Йе… Йет… Йете.

Сега тя бързо сложи двете си ръце на устата. Тялото й потрепна, но иначе не издаде нито звук. Едва след известно време попита:

— А фамилно име не споменаха ли?

— За съжаление, не.

— Защо?

— Келнерът не го знаеше. Известно му беше само, че в кухнята ви наричат Йете.

Тя потисна смеха си.

— Да. Това име е много благозвучно.

— Мислите ли?

— Да. В него има нещо бързо, поривисто.

— И аз го намирам такова.

— Нещо свободно, подвижно. Точно такова име винаги съм желал да имам.

— Аз не.

— Наистина се срещат хора, които обявяват собственото си име за некрасиво. Може би фамилното повече ви харесва?

— То действително звучи по-добре от Йете.

— Може би и аз ще го чуя някой път?

— Възможно е, тъй като ще остана известно време тук. Но какво узнахте, моля, още за мен?

— За вас самата наистина нищо, но за баща ви. Той бил… обущар.

Хилда с усилие потисна смеха си. Мина доста време, докато съумя да каже:

— Затова значи попитахте в предобеда за дюкяна на баща ми, хер Фон Хагенау?

— Да. Как? Вие ме познавате?

— Да, казаха ми името ви. А и съм ви виждала няколко пъти. Беше през зимата. Една възрастна жена беше паднала, просякиня. Никой не й помагаше. Вдигнахте я, преведохте я през две улици до нейното жилище и й тикнахте там пет гулдена в ръката.

— Откъде го знаете? — попита той изчервен.

— Бедната жена разгласи похвалната ви постъпка. На следващото лято случайно влязохте в една къща на Алтмаркт. На двора седеше един парализиран мъж. Не можеше да се движи. Бяха го сложили там, за да подиша малко чист въздух. Вие спряхте при него, огледахте го съчувствено и сложихте в парализираната му ръка десет гулдена.

— Ах, откъде го знаете?

— Мъжът беше… А друг път срещнахте една жена с почти изцяло забулено лице. Видяхте, че е болна. Спряхте и попитахте за страданието й. Беше си мислела, че е неизлечимо болна от рак. За щастие се бе оказало, че се касае само за лишеи. Вече бе на път да се възстанови и можеше дори да излиза. Вие и на нея дадохте десет гулдена, без да ви е помолила за милостиня.

Той действително се беше изчервил от срам. Сега тя отметна нагоре воала. Офицерът видя едно розово, красиво, мило лице, от което две звездици блещукаха нежно към него. Изобщо не знаеше как стана, но внезапно доби смелост. Сега като че всичко можеше да прави и говори.

— Как научихте и това? — попита.

— Познавам жената. Казва се Вернер. А онзи парализиран мъж е моят баща.

— А… о… хиляди извинения! — изговори със затруднение Хагенау.

— Защо извинения?

— Задето съм се осмелил да му дам…

— Милостиня, искате да кажете?

— Не, не! В никой случай не бих желал да го нарека милостиня. Това би било оскърбление за вас.

— И все пак това си беше милостиня, но тя не ни оскърби. Вие я дадохте доброволно. Бяхте богат, а ние — бедни. Нямахме нищо за ядене, гладувахме и ето че така неочаквано можехме да се заситим. Все още не сме ви благодарили. Сега ви подавам ръка. Нека Бог да ви се отплати!