Читать «Отшелника» онлайн - страница 31

— Да.

Докато крачеха след нея, Рандау извади портфейла си и измъкна от него фотографията. Изостана половин крачка, пусна я да падне и се наведе после да я вдигне. Портфейла беше вече прибрал.

— Нещо намери ли? — попита Хагенау.

— Една снимка… ха! Познаваш ли тази тук?

— Естествено! — каза припряно Хагенау. — Дай я!

Посегна.

— Охо! Тя я е изгубила, а аз я намерих.

— Не, не! Аз съм я изтървал.

— Това едва ли е мислимо.

— О, гарантирано! Бях я пъхнал под жилетката и тя се е изхлузила.

— Под жилетката? Аз пък мисля, че би следвало да носиш тази фотография върху вярното си сърце.

— Е, ще ти кажа откровено, че държах снимката в ръката, когато ти почука. Не знаех кой идва и не ми се искаше да я види. Ето защо я мушнах под жилетката.

— Но как си се добрал до фотографията й, след като още толкова малко я познаваш?

— Хм! По един много хитроумен начин. Мое собствено изобретение. Сам го измислих. Това е моментална снимка.

— А-а, разбирам. Нагласил си фотограф на някое място, край което тя е трябвало да мине?

— Да. Наех стая с един прозорец — костваше ми пет гулдена за пет минути, фотографът — трийсет, значи всичко общо трийсет и пет.

— Скъпа фотография!

— Исках да я имам на всяка цена. Това е достатъчно. Погледни, тя влиза в хотела!

— Добре! Ще ме извиниш, но трябва да вървя. Аз нямам интереси към нея.

— Значи искаш да се сбогуваме? — попита Хагенау. — В такъв случай още веднъж сърдечни благодарности за…

— Хайде стига! Остави това! Ако смяташ, че ми дължиш благодарност, то поздрави от мен фройлайн Холм, когато я видиш. Повече не искам.

Разделиха се.

Хагенау доста време крачи нагоре-надолу, но накрая все пак изгуби търпение и се отдалечи. Не му беше приятно да заминава, след като отново бе видял любимата след четиринайсетдневно чакане, но за съжаление не можеше да промени нещата. В следобеда отиде на гарата и се настани в едно купе втора класа. Малко преди тръгването на влака чу един мъжки глас да извиква:

— Спирка Вилдау! Дамско купе!

— Дамското купе вече е пълно — отговори шафнерът.

— Тогава купе за непушачи.

— Тук! Моля!

Кондукторът отвори вратата и Хагенау съгледа за своя радостна уплаха… любимата. Нейният брат, доктор Холм, я бе придружил до гарата. Тя вече вдигаше краче да се качи, когато погледът й падна върху офицера. Веднага се дръпни назад.

— Не, не! Не тук! — извика.

— Но защо? — попита доктор Холм.

— По-късно за това! Друго купе.

— Няма да е за непушачи!

— Няма значение. По-нататък, моля!

Изчезнаха. Вратата беше отново затворена и след кратко време влакът се раздвижи. Хагенау се облегна изключително разстроен в ъгъла.

— Проклятие! — промърмори. — Закъде пътува? Защо не пожела да бъде с мен? Заради сцената в предиобеда? Сигурно!

На всяка гара поглеждаше през прозореца, но не я виждаше. Най-сетне той самият трябваше да слезе във Вилдау и едва сега се сети, че тя беше назовала тази спирка. И тя действително слезе и побърза, без да го види, към гаровата постройка.

Той я последва бавно. Беше седнала в чакалнята и той също си избра място там, но не се осмели да я заговори.