Читать «Отшелника» онлайн - страница 26

Хагенау си пое дълбоко, дълбоко дъх.

— Имай предвид, че трябва да напусна службата!

— Тъкмо това имам предвид. Останеш ли под знамето, ще ти бъде невъзможно и лихвите да изплащаш. Но като се уволниш, ще помагаш на баща ти и финансовото ви положение ще се подобри. По този начин мога да бъда убеден, че много по-рано ще си прибера парите. Надявам се, ще ги приемеш!

— Ех! Ти наистина ме вкарваш в изкушение, на което едва ли съм в състояние да устоя. Какво ще каже баща ти, когато се научи?

— Не се грижи за това! Ще одобри постъпката ми.

— Мислиш ли?

— Уверявам те с честната си дума. Хайде, прибери ги спокойно!

Хагенау го притисна към себе си и извика:

— Едмунд, дяволите да ме вземат, ако не направя всичко възможно да ти се отблагодаря! Да, ще взема парите. Аз живеех лекомислено, понеже се смятах за богат. Но не съм разхайтен тип. Когато трябва, мога да работя и ще го правя, ако ще кръв да се лее от пръстите ми. Няма да си изгубиш парите, можеш да разчиташ на това!

— Това убеждение го имам и без уверението ти. Хайде вземай! Не искам да ги гледам повече тези пари.

— Добре. Веднага ще съставя документа.

Събра парите и ги заключи. После му издаде полица, която Рандау прибра с онази разположеност, която е естествена последица от едно добро, честно деяние.

— Сега пий! — каза Хагенау, като наля отново. — Ще споделя с теб, че имам още една такава бутилка. Купих една дузина от тази марка, когато още не знаех, че из един път ще ми свършат парите. Сега, разбира се, ще трябва да се придържам към по-евтини марки. Парите отлитат по-бързо, отколкото се връщат.

— Е — ухили се Рандау, — има пътища, които бързо водят до благосъстояние, например изгодна женитба.

Хагенау се разсмя и отговори:

— Женитба? Аз?

— Ами да!

— Сега още веднъж ми се ще да те попитам луд ли си.

— Напълно съм си с ума.

— Погледни фигурата ми!

— Поизтеглена е на дължина, но си е иначе добре пропорционална.

— Да, вие нали все Жерава ми викахте. Тази дума охарактеризира цялата същина на красотата ми. Виж, по-нататък, носа ми!

— И той е малко дългичък, но не прекалено.

— Е, да, подхожда си ми точно както клюнът на жерава.

— Няма защо да униваш от това. Носиш старо, прочуто име.

— Да, мога да се оженя за някоя стара мома с човка като моята.

— Ожени се за буржоазка, но богата!

Лицето на Хагенау възприе изключително сериозен израз. Той отговори:

— Слушай, приятелю, аз съм последният, който би спекулирал с чувствата на своето сърце. Ако някой ден наистина трябва да се оженя, това със сигурност ще бъде някоя, която ме обича въпреки моята грозота. И тъй като това би било чудо и следователно нещо невъзможно, то ще си остана свободен. Моето старо име въпреки всичко няма да изчезне, тъй като милият ми чичо главнокомандващ има двама юнаци, които по-хващат око от мен и значи ще си намерят и жени. Всеки човек притежава сърце, следователно и аз. Но не на всеки е отредено щастието да може да се вслушва в гласа на своето сърце.

Тонът му беше печален и примирен, тембърът — не така гърлен както обикновено. Рандау каза: