Читать «Отшелника» онлайн - страница 27

— Ама ти май си станал меланхолик! Създаваш впечатление, сякаш сърцето ти вече е проговорило!

— Хм-м! Възможно!

— А-а, старо, спипах те!

— Е, на някой друг не бих казал нищо. Но ти днес ми даде такова доказателство за вярно приятелство, че ще си позволя да стана пред теб за смях. Представи си значи, часът на Жерава удари.

— Това наистина е удивително! Ти и влюбен! Студеният, саркастичен, прозаичен Жерав, който досега само се надсмиваше на любовта и дамския свят, е влюбен!

— Да, но той е влюбен само защото това не е от вашите така наречени дами. Действително е ужасно, но тоя безчувствен Жерав се е влюбил в една… обущарска дъщеря.

— Краставици!

— Това е истината.

— Охо! — възкликна невярващо Рандау — Можеш да занасяш всеки друг, но не и мен!

Беше видял снимката, а Хилда Холм не беше дъщеря на обущар. Рандау беше завързал познанство чрез Петерман, бащата на неговата годеница, с доктор Холм. Беше ходил на „Шилерщрасе“, където живееше семейство Холм, и там се бе запознал с Хилда, сестрата на доктора. Тя бе трябвало да позира леко облечена на един художник като модел за Психея, но въпреки паричната нужда, в която семейството се намираше по онова време, от свенливост бе отхвърлила това „средство за препитание“. С Елън Стартън, бъдещата й снаха, я свързваше сърдечна, направо сестринска връзка. Ето коя беше дамата, в която се беше влюбил Жерава и която смяташе за обущарска дъщеря.

— Да, човек действително би трябвало да го сметне за невъзможно — каза той сега, — но си е така. Затова и самият не мога да се проумея. Отскоро станах съвсем друг човек. Не ям, не пия, не играя, не пуша, говоря с луната и се бръсна по пет пъти на ден, та да е възможно по-гладко лицето ми. Погледни, там е втъкната четката за пудра, а тук се мотае едно ръководство за писане на любовни писма. Дотолкова може да откачи човек по едно хубавичко личице.

— Мога ли да проявя любопитство?

— Защо не? Аз редовно си правя моите разходки. И ето че един прекрасен ден я срещнах. Точно когато минаваше край мен, малкото й краче се спъна. Погледна ме любопитно и очарователно в лицето, изчерви се, сведе очи и продължи. Останах поразен.

— Хубавичка ли е?

— Като някоя… хм-м! Ако бях художник, щях да искам да ми позира като модел за Психея.

Рандау се усмихна. Нали знаеше, че Хилда едва не е била принудена да позира като такава. Не каза нищо, а продължи да пита:

— На каква възраст е?

— За съжаление много млада. Може би осемнайсетгодишна.

— Руса?

— Средноруса, стройна, но закръгленка. Дава основание, че за няколко години ще се развие в истинска красавица.

— Ти, естествено, пак си я видял?

— Как може само да питаш? Накратко казано, когато спря пред мен и ме погледна с изчервяване така особено, имах усещането, сякаш… сякаш… По дяволите, на какво да го оприлича?

— Все едно ядеш кнедли с мариновано говеждо?

— Глупости! Получих някакво пробождане… пробождане… мда-а, получих някакво пробождане. Като че ме прониза целия, но в никой случай не ме заболя.

— Това е било стрелата на Амур.