Читать «Отшелника» онлайн - страница 23

— Така, ето я. Някак си предчувствах, че през тези дни ще се случи нещо по-специално. За този случай бях запазил бутилката. Сега ще я изпразним.

— Моето посещение толкова ли е специално?

— Да. — Хагенау, отвори бутилката и наля. — Е, наздраве! Да е жива и здрава Мелита — заради теб! И Дявола да я отнесе — заради мен!

Чукнаха се и пиха и за миг Рандау се пренесе мислено в Роленбург Върна се в онзи ден, когато се запозна с „най-интересната жена, която можеше да има“ — баронеса Валеска фон Шарфенберг-Петерман, неговата настояща годеница. Тогава Хагенау беше уговорил него и други приятели за посещението на една къща със съмнителна репутация. Увеселителното заведение принадлежеше на споменатата Мелита, а Валеска, която по онова време носеше само буржоазното име Петерман, беше попаднала чрез нечисти машинации в ръцете на Мелита. Държаха я принудително в къщата, но тя упорито отказваше по някакъв начин на някого да се хареса. Нейната красота беше причината Хагенау да покани приятелите за въпросното посещение. Господата, вече подпийнали, станаха натрапчиви и Рандау взе под своя закрила Валеска. Двамата се влюбиха. Валеска беше освободена от ръцете на Мелита от своя баща, бившия управител на имение, Карл Петерман. И накрая, за да бъде поправена тежката несправедливост, извършена в миналото спрямо нея и нейния баща, тя беше осиновена от барон фон Шарфенберг и така се издигна в благородническото съсловие.

— Толкова ли си бесен на Мелита? — попита Рандау, оставяйки чашата си.

— Естествено! Ти наистина й дължиш много. Човече, ти си щастливец!

— О, моля!

— Да, определено, определено! Моето предложение да посетим Мелита, беше фамозно. Беше моя собствена приумица.

— Безкрайно съм ти благодарен за това!

— Така мисля. На мен обаче не ми донесе нищо друго, освен нещастия. Аз исках да ви покажа най-голямата красавица, която някога бях виждал. Кой обаче можеше да подозира, че това момиче по-късно ще стане баронеса Фон Шарфенберг, а после дори твоя жена! Кога ще бъде сватбата!

— След няколко седмици. Денят още не е определен. Ти, естествено, си поканен.

— Глупости!

— Ти си основоположникът на нашето щастие! Та това се подразбира изцяло от само себе си, дългуч!

— Благодаря! Много благодаря! — Разпери отбранително десетте си пръста.

— Но защо?

— Тогава изиграх дяволски безславна роля.

— Затова ли отказваш? Само затова?

— Естествено!

— О, я стига! Изобщо си нямаш представа колко добре мисли за теб годеницата ми. Тя те нарича свой спасител. Без твоята приумица нямаше да отида при Мелита.

— Проклета идея! Иска ми се всичко друго да бях замислил само не това!

Направи толкова сериозна физиономия, че Рандау попита:

— Та още ли не си го превъзмогнал?

— Сигурно никога няма да мога да го превъзмогна. Цялата тая работа като че никога няма да има край. Бог знае, че в кръга на началниците я приемат твърде строго. Ще трябва жестоко да си платя.

— Как така?

— Е, нали знаеш! Бях се обзаложил. Отнесох се непристойно с тази дама, сиреч с настоящата ти годеница, и т.н. Костваше ми труд да се измъкна. И ето че първо ме преместиха в друга войскова част, а онзи ден ми бе направен скрит намек час по-скоро да подам заявление за напускане на службата. Дадоха ми неограничен отпуск.