Читать «Отшелника» онлайн - страница 17

— Пъзлива баба! Едва си я заплашил и в следващия миг вече се тресе от страх. Хер Фалкенщайн, теб дълго още няма да те прибере Дявола. Твърде жалък си за него. Мен той може по-добре да използва.

— Ето защо ще те подбере още сега! — прозвуча зад него.

Той се извъртя стреснато, изтърва ножа и отстъпи толкова назад, че едва не се изсипа в шахтата. Отшелника беше влязъл. В едната ръка държеше пушката, а в другата — фенера, който беше запалил вън, без някой от двамата в шахтовата къщичка да го е забелязал.

— Пресвети Боже! — избълва аптекарят.

— Не викай Небето, след като си казал, че си притрябвал на Дявола, негоднико! — прогърмя Винтер към него.

— Кой сте вие? Какво искате? — попита въпреки всичко Хорн.

Отшелника остави светкавично фенера на земята и взе пушката за стрелба.

— Дявола съм и се каня да те прибера! — извика същевременно. — Стой, нито крачка повече! Пусни ножа, инак ще получиш куршум!

И обръщайки се към барона, каза:

— Милостиви хер, чух част от разговора ви с тоя хубостник. Следователно знам, че искаше да ви ограби и намушка. Той е наш пленник. Вземете му парите!

Това беше за барона един неочаквано щастлив обрат на нещата. Той стоеше до Хорн и бе вперил невярващо очи в Отшелника. Онзи му смигна. Тогава той преодоля объркването си и застана пред аптекаря.

— Да, ти си наш пленник!

С тези думи поиска да бръкне в джоба на Хорн.

Последният не беше мръднал от мястото си. Баронът сега стоеше така, че Отшелника не можеше да се прицели добре в Хорн. Двата фенера пръскаха по-голяма светлина отколкото единият преди малко и аптекарят видя, че две изцяло прогнили дъски се държат съвсем халтаво на местата си. Проблесна му една спасителна мисъл. Само навън в нощта! Озовеше ли се веднъж вън, със сигурност вече нямаше да го открият.

Баронът тъкмо се канеше да му бръкне в джоба, когато той извика:

— Аз — ваш пленник? Още не!

Избута барона настрани, направи един скок напред и блъсна така силно дървената стена, че гнилите дъски излетяха навън. Възникна достатъчно голям отвор за него. В миг се промуши и изчезна.

Баронът понечи да се спусне след него.

— Зарежете го — каза Отшелника. — В тая тъмнина не можете да го спипате.

— Аз си искам парите, трябва да си ги върна! — изохка баронът.

Докато подслушваше двамата, Отшелника си бе мислил и за своята изгода. Сега реши да използва ситуацията за своите цели. От послушването бе разбрал, че баронът се е забъркал в криминални машинации. Но това не му направи особено впечатление. Много по-важна за него бе констатацията, че владетелят на замъка е затънал в безпаричие. Тук отбягваният самотник можеше да се намеси и да си извоюва изгодна позиция, като предразположи барона. Необходимо беше само да му предложи пари. Та нали за разлика от барона имаше достатъчно. Това щеше да го приближи до целта — дъщеря му Теодолинде. Отшелника знаеше, че с пари може да се купи почти всичко, може би и любовта на тази жена!

Ето защо каза:

— Успокойте се, милостиви хер! Аз ви спасих от оня герой на ножовете, мога да ви бъда в помощ и по-нататък.